Димитър Талев - Илинден

— Илия, в голема нужда съм заради Бориса. Може би от бесилка ще требва да го свалям. Пари ми са нужни.

Илия Роглев мълчеше, загледан пред себе си. Лазар продължи, а сякаш го стискаше някой за гърлото:

— Ето къщата ще дам… Детето си да спася, Бориса…

Роглев продължаваше да се пули с големите си изпъкнали очи. Той си мислеше: „Ако му дам сто или двесте лири — нема да ми ги върне… кога ли ще спечели старецът сто или двесте лири отсега нататък… Ако му взема в залог къщата — целият град ще научи. А нели ние с Бориса бехме заедно…“ И той въздъхна сякаш от мъка, че не може да помогне на стария човек:

— Немам, дедо Лазаре! Каквото имах, затворих го в стока още преди това… въстанието.

Нямаше какво повече да говори Лазар Глаушев — виждаше той докъде стигаше и патриотизмът, и човещината на Роглев. Стана Глаушев и си излезе от дюкяна му. Не се реши сега да отиде и у Георги Баболев. И колкото успя да събере пари тоя ден — повечето бяха от по-бедни люде из чаршията. Но бяха малко тия пари, нямаше да му стигнат, за да спаси сина си от смърт.

Като се стъмни и се прибра в къщи, Глаушев разказа всичко на жена си — и за Бориса, че бил затворен в Битоля, и за людското безсърдечие.

— Само с пари може да се отърве човек от турски ръце — продължи той. — Едно време аз, нели си спомняш… Ще ида в Битоля. Събрах нещо днес, но сега нам много пари ни требват за Бориса… „Ако е още жив“ — додаде в ума си Лазар с примряло сърце.

Ния донесе наниза си, двата пръстена; запазили ги бяха досега, но нямаше защо да ги пазят повече, щом беше за Бориса. Тя се спря замислена и като че ли повече се вслушваше в мислите си, отколкото в думите на мъжа си. И отеднаж каза:

— Аз ще ида в Битоля, не ти. Първо аз ще ида, пък ще видим после. Намери ми още утре кола и люде да отида.

— Какво мислиш, жено? — попита Глаушев учуден.

— Сетих се за Лейла, щерката на Кемал бей. Спомняш ли си — тя идва тук, у нас, с майка си и се срещнаха с Бориса. Нещо ми подсказва, че тя ще ни помогне. Мъжът й бил пръв бей и богаташ в Битоля.

Замисли се Лазар Глаушев и после рече:

— Ще идем заедно в Битоля, Нийо. Ти само виж къде ще оставиш внучето, докато се върнем.

Заминаха и двамата още на другия ден.

Лазар Глаушев сякаш не можеше да познае големия и хубав град. По улиците на Битоля се движеше повече аскер, ходеха насам-натам и въоръжени агалари на цели тайфи. Много дюкяни по големите чаршии бяха затворени, дори и на Широк сокак имаше затворени дюкяни, дето търговците бяха повече евреи и власи или гърци. Старият Глаушев имаше приятели между житарите евреи тук, работил бе с тях преди и те го съветваха:

— Ти не казвай, че си от Преспа. Сега е лошо време за вас, буна голема дигнахте срещу султана, цела Битоля замре, та сички са против вас — и турци, и гърци, та дори и циганите викат по вас.

По същото време из битолските улици беше разлепено едно обявление от името на турското правителство за голямата „милост“ на „свещения господар“ султана към въстаналите, но това обявление завършваше със следната грозна закана: „За последен път се канят българите да се приберат по домовете и селата си, а тези, които не се върнат и (не) прибягнат към милостта на царското правителство, ще се накажат и изтребят по най-жесток начин.“

Пак от своите приятели евреи Лазар Глаушев научи къде бяха сараите на Рашид бей.

Излязоха двамата стари люде на улицата край Драгоар — тук бяха две улици от двете страни на реката, която шумеше между зиданите брегове. Проклеха и двамата дните си тук и не се знаеха ни живи, ни умрели, докато минаха тая дълга улица. На всеки мост на реката имаше бесилки. Висяха там обесени трима селяни и един в комитско облекло — на четирите моста по един. С премалели нозе минаха край тях Глаушеви — да гледат, а можеха ли те да не погледнат кой виси на бесилката? Нали и родният им син беше в ръцете на джелатите!

Най-сетне навлязоха в турските махали. Опасно беше сега тук за люде като тях, но те бяха тръгнали да спасяват чедото си. Намериха скоро бейовия сарай, обграден със стена близу четири аршина висока. Почука на тежките порти Ния Глаушева, а Лазар отиде и седна на един камък отсреща, подпря с две ръце главата си — от мъка, пък и да не се вижда лицето му, да се не познава твърде що е и какъв е.

Поведоха Ния Глаушева през два двора, а третият беше обширна градина с два мраморни водоскоци, с цели лехи всякакви цветя и по-нататък с лози на високи скелета, с плодни дръвчета — висяха тежки гроздове, кехлибарени, червени, та дори черни, а дръвчетата тежаха от всякакви зрели плодове. Сладък, упойващ дъх се носеше във въздуха, шуртеше и се плискаше водата в мраморните водоскоци. Не погледна нищо старата жена, не забеляза нищо от тая хубост търсеше с очи Лейла. Сама Лейла излезе да я посрещне и я въведе в една широка одая с нисък таван и наоколо цялата с ниски меки миндери и възглавници. Някъде навътре из къщата някой свиреше на саз, чу се по едно време и ситен кикот, смееха се весело жени.