Димитър Талев - Илинден

— Ха си вървете по къщите бре! Какво чакате? Вашата майка гяурска! Миралаят каза, че нашият цар ви прощава, ама ако дигнете още един път глава — сички ще ви изколим! Така да знайте. Късметлии излезохте, мамицата ваша, миралаят е харен човек. И кажете на вашите, които са с комитите, да се предадат, че сички ще ги избием, ако ги заловим с пусат 99 99 Пусат — оръжие. ! Хайде, тръгвай! — и той злобно ритна застаналия пред него рожденец.

Селяните се раздвижиха, подканяха се със сподавен шепот, побутваха се — по-скоро да се махнат оттук, да се скрият от очите на турците. И скоро се разпиляха по пътеките накъм дворищата си рожденци, а с тях и неволните им гости от Дебрища. Дона остана между последните на поляната, с детето на ръце.

Тя беше като унесена — всичко виждаше и чуваше като през някаква преграда.

— Ами ти, учителке? — питаха я селянките около нея. — Къде ще вървиш сама там, горе? Хайде върви с нас, хайде. После ще си идеш в къщи.

И тя се остави да я поведат.

Селяните бързо изчезнаха, изпокриха се, като да потънаха в земята.

Засвири отново войнишка тръба. Войниците, които продължаваха да претърсват гората, като че ли тъкмо това бяха чакали и веднага започнаха да излизат измежду дървесата по един, по двама, на цели групи. Началниците им ги прибраха долу, край реката в долината, дето димяха още от сутринта казани с чорба. Сега тук имаше над две хиляди души аскер. Не след много време колоната на аскера се повлече нагоре по пътя за Дебрища и за града. А по дворищата отсам, между развалините на изгорелите къщи, започнаха да надничат и да се подават ту тук, ту там рожденци, сякаш тревички в полето, затиснати от тежко колело, но те една след друга отново се изправят, след като колелото е отминало.

Тъжен беше животът на старите Глаушеви, откакто останаха сами двамата в голямата къща. Отиде Борис в Дебрища заради жена си и не беше много далеко дотам, но той рядко идваше да ги види. Тъгуваха много двамата стари люде в самотата си, но и в това беше голямата им обич към единствения син, към единствената рожба — да не се месят в живота му, да не му са спънка и товар. Не бе тръгнал Борис по лоши пътища, за да го спират. Наистина, той бе започнал живота си не както те биха желали — не толкова защото се ожени за селянка, а защото се ожени още много млад. Но нали той беше доволен и щастлив в новия си живот? А като се увлече Борис толкова много в народните работи, не беше Лазар Глаушев човек, който да отклони сина си от такъв път. Какво е по-достойно за човека от това — да се бори за народа си? Целият живот на Лазара Глаушев беше такава борба. Някога той не бе мислил за себе си, не бе жалил себе си и сега жертвата беше сто пъти по-тежка — животът и щастието на рожбата бяха сто пъти по-ценни от собствения живот и собственото щастие, но Лазар Глаушев тъкмо с това сега чувствуваше в себе си голяма сила, че можеше да премълчи, да претърпи страховете си за сина. Няма да покаже той слабост в нищо и нека да свърши животът му, както е почнал, макар сега, на стари години, по-тежък, по-тревожен. Той се боеше за сина си, тъгуваше за него, но сърцето на стария човек беше пълно и със сладка гордост, че Борис беше тъкмо такъв — чист душевно, храбър, възторжен, достоен човек.

По своему преживяваше своята майчина скръб Ния Глаушева. Тя обичаше така своя син, че можеше да претърпи всичко заради него, да се откаже от всяко свое желание, да се лиши от всяка своя радост заради него. И тъкмо в това майчинско себеотрицание бяха всичките й радости. Тя не го виждаше край себе си, но знаеше какъв нежен, благороден син беше той и това й стигаше. Женитбата на Бориса, прибързана и не много редна, засегна чувствително нейното честолюбие и майчинска гордост, но тя премълча болката си, за да не смути с нищо неговата радост. Тя би се опитала да го спре, да го предпази от всяка грешка и прибързаност, но не и да го нарани, да го огорчи. Ния не беше майка, която ще наложи на детето си своите желания, нито дори своята мъдрост и най-малко майчинското си честолюбие. Тя беше щастлива, че имаше такъв син, и това й стигаше, готова беше на всякакви други лишения Така с голямата си обич към него тя понасяше търпеливо и страховете си за него — не се решаваше, не искаше да го спре и в опасните му увлечения.

Ала все пак тъжен беше животът на двамата стари вече люде без единствения им син, при толкова страхове и тревоги за него. И те всякак си помагаха в тая обща скръб и тревога, както при всяка скръб и тревога в целия им дълъг общ живот. Когато споменаваха за Бориса — всеки ден и непрестанно, Лазар Глаушев показваше своята гордост от сина си, а Ния Глаушева — своята обич. Така те взаимно разведряваха душите си, прогонваха по-далеко лошите си мисли. Така те започнаха още с женитбата му.