Димитър Талев - Илинден

Седнала на тревата пред колибата, Дона леко полюляваше на колена заспалото си дете. В пазвата й натежаваше револверът и тя не се боеше за себе си, намерила успокоение в решението си да умре, ако стане нужда, колкото и да беше трудно за нейната слаба женска ръка да дигне оръжие.

Поуталожи се страхът, но не беше изчезнал от сърцата на тия люде — нали бяха повечето жени, разяждаше ги мрачна тревога и какви ли не черни грижи и мисли. Час по час над целия стан преминаваше като вихрушка внезапно избухнала уплаха, скачаха тук и там люде да бягат, където им видят очите, чуваха се стонове, неудържим плач, молби, проклятия. Сетне пак всички се успокояваха и се питаха с думи, с погледи откъде бе дошла тая внезапна уплаха. Страшно беше, но защо тъй отеднаж, човек сякаш обезумяваше…

— Да става каквото ще най-сетне!

— Запази ни, господи, помилуй ни, Богородичке, майчице…

— Не нас, не нас… запази, боже, най-напред тия, що са в огъня. Живи ли са милите, къде ли ги гони сега турски куршум!…

И пак ще проплаче тук или по-нататък майка, жена, сестра за мъжете, които бяха в четите — от тях нямаше вече никаква вест.

Някои по-смели и по-любопитни между мъжете и децата се промъкваха предпазливо към края на гората и скрити в шубраците, наблюдаваха какво става по селото. Турците оттук се виждаха ясно как се бяха разположили на стан по дворищата и поляните. Те все още тършуваха по къщите и пренасяха покъщнина долу, на пътя в долината, дето стояха коли, които бяха измъкнали от селото, и там грабителите отнасяха своята плячка. На една поляна се виждаше и част от селския добитък, който стопаните му не бяха успели да прогонят из гората. По селото все още пушеха някои от запалените къщи и недалеко се усещаше тежкият и тревожен някак мирис на изгоряло. Като виждаха любопитните от шубраците край гората толкова близу аскера, дочуваха турския му говор, виждаха опожарените къщи, мнозина от тях не устояваха дълго и се връщаха бързо при своите, объркани, ужасени:

— Леле, майчице, колко са страшни, с ей такива брадища… и ножове такива дълги… грабят…

— Къщата на Цаневци изгорела. И на Бачевци, и на Зулумовци, и на Огненовци. Те целото село са запалили, още пуши огънят…

Людете наоколо слушаха с широко отворени очи, тук-там някоя от жените ще проплаче, ще прокълне:

— Майчице, Богородичке…

— Ох леле, боже, накажи ги!

Страхът стискаше сърцата с безмилостни железни пръсти. Надежда и щит на тия люде срещу ножовете на вражата войска беше само зелената ограда на гората. И не очакваха отникъде те ни помощ, ни милост, дори когато надигаха очи към безучастното небе.

„Татататиии! Тататиииии!“

Металическите звуци на войнишката тръба пронизваха и режеха като нож — тъй чужди, странни и зловещи бяха те в тихия предвечерен час в планината. Още по-враждебно и пълно със закана се обаждаше тяхното далечно ехо някъде по планинските зъбери:

„Тататии…“

Колко много люде имаше в гората, но всеки се вкамени на своето място и пресекна всеки човешки звук и глас. Не след дълго някъде отвъд зелената стена на гората и над върховете на дървесата се понесе глух, но мощен многоглас вик на чужд, неразбираем език:

— Аааа…

Аскерът отвъд изричаше своята вечерна молитва за дългоденствието на падишаха. И робите слушаха тоя вик с примрели сърца.

Сетне прошумоля през зелените гранки вечерникът и помилва с хладна длан лицата на скритите в гората люде. Неусетно се надигна в гората тих говор, раздвижиха се людете между дървесата — да сложат нещо за ядене, да подредят легло за през нощта, да напълнят стомничката с вода от извора, да надзърнат скритата в храсталака козичка или кравичка. Настъпваше нощ, смрачаваше се вече, ще легнат и турците да спят отвъд по поляните. Те избягваха да нападат нощем и дори прекъсваха започнала вече битка, щом паднеше мрак над земята. Ще си отдъхнат рожденци и дебрищани поне през тая къса лятна нощ, ще хапнат по един залък хляб, ще пийнат водица — цял ден може би не яли и не пили в трепет, с пресъхнало, стиснато гърло. Мракът започна да се надига изпод дървесата наоколо като прииждащи мътни води, безшумно и властно. После отеднаж над гората се разля широка топла вълна, вечерният ветрец спря, сякаш избяга и се скри някъде, дървесата се удрямаха неподвижни в здрача. По земята, през утъпканата трева и през гъстите коренища на храсталаците наоколо запълзя топла влага — горещ, трескав дъх. Зеленикавият дълбок сяй на вечерното небе неусетно угасна и останаха да блещукат горе няколко бледи, дребни звездици. Някъде из гората се чу пресекнал птичи грак, изпръпкаха крила в клоните и всичко утихна. Людете край колибата и извора приказваха все по-тихо, с недоизречени думи и шепот. Нощта настъпваше умълчана и тъмна, черна — нащърбената месечина изгряваше късно след полунощ. Въздухът беше неподвижен, беше задушно, по лицата и ръцете лепнеше топла влага. Скоро угаснаха и първите бледи звезди — ниско над върховете на дървесата се сключи черно облачно небе. Наоколо всичко изчезна, в непрогледната тъмнина останаха само сподавените плахи човешки гласове, но и те заглъхваха един по един.