Турците нямаше да дойдат в тая тъмна нощ, ала селяните не можаха да прекарат в почивка и тия няколко нощни часове. Едващо бяха се сгушили и спотаили по твърдите си легла на тревата и милостива дрямка затваряше очите им, някъде отдалеко започна тихо шумолене по листата на дървесата, наближи и се засили — започна тих, ситен дъжд, без гръм и светкавици, както през късна есен. Поразмърдаха се някои от людете, които го усетиха, свиха се още по-добре под завивките си и пак се спотаиха — летен дъждец, ще поразхлади и ще премине, още по-сладко се спи в неговия тих шум. Дона бе легнала край колибата, сега се премести вътре, до самия вход, колкото да запази детето си от дъжда. И пак всичко утихна, остана само шумът на дъжда в тъмнината, еднозвучен, приспивен.
Мина много време, а дъждът не спираше. Напои се всичко с влага, потекоха вадички. Людете се събуждаха един след друг и не знаеха как да си помогнат в тъмнината. Дъждът продължаваше да вали часове наред и всичко се измокри. Процеждаше се вода на тънки струи и през покрива на колибата, и през набързо дигнатите навеси. Бяха се промъкнали тук мнозина, в колибата и под навесите — никой не питаше за болни и здрави, ала и тук никой не можеше да се запази от водата.
— Гледай ти — оплакваха се жени в тъмнината, сега пък тоя дъжд! Малко ли ни беше другото? Станахме жива вода. Ще изпонастинат децата.
Тук и там в тъмнината плачеха деца безпомощно. Дона се мъчеше да запази своята малка щерка с тялото си. Всичките и дрехи и завивки бяха мокри, мокро беше и детето, жално проплакваше то в неспокойния си сън.
Едва късно след полунощ през гората се втурна силен вятър, разтърси мокрите клони, рукнаха по мократа трева едри, тежки капки. После пак. Разбуди се и зашумя цялата гора. Дъждът спря. Високо горе едва-едва просветна, пламнаха с ясен блясък едри звезди като запалени свещи тук и там по черните вършини на дървесата. Вятърът препускаше по всички посоки, да обходи като грижовен стопанин гората след тая черна тъмнина, след продължителния дъжд.
— Сега пък студ, а не смейме да си запалим огън — каза някой и се чуваше как потракваха зъбите му.
Показа се и закъснялата нащърбена месечина и студено надничаше през разкъсаните бързо плаващи облаци. По високите гранки на дървесата увисна блед здрач — тънка паяжина, която се развяваше и късаше при всеки пристъп на вятъра. Людете се виждаха наоколо сгушени на тъмни купчини. Мокри и премръзнали, те стенеха, въздишаха, плачеха с глас.
— Кой е там? — чу се глас изпод сенките на дървесата наблизу. — Отговорете бре, има ли люде тука?
— Софре! — отвърна разтреперан женски глас. — Ти ли си, чедо!
Майката бе познала в тъмнината гласа на сина си. Изпод дървесата се показа човешка сянка — това беше младият четник Софрони Шибаков. Той бе видял как навлезе аскерът в родното му село, видял бе пожарищата и през цялото време се бе крил в околностите на Рожден, но все по-далеч от турците. Лутал се бе из гората в тъмната дъждовна нощ — ранен, гладен, мокър от дъжда, и се приближаваше сега към селото, да търси някакво спасение, изтощен от глад и болки. Той попадна тъкмо на своите люде и първа майка му позна премалелия му глас.
Направиха му място в колибата, подпря се той на пушката си и седна, приседна срещу него и майка му.
— Лошо ли си ранен, сине…
— Десната нога. С куршум. Ще мине, майко.
Там близу до него беше и Дона с детето си. Струпаха се пред колибата и други люде в лунния здрач. И не се стърпяха:
— Ами, Софре… къде са другите наши люде…
— Ами… — започна младият момък и се спря за миг. После продължи: — Те некои избегаха с четите. Ние с Велко Скорнев, с Тома Нерезов, Йоле Китанов и Ангел Йончев… и мнозина други, имаше до трийсет души, се спрехме на Дълги рид, срещу Дебрища, да задържиме турците. И те, сички там… избиха ги турците. Само аз…
Всички бяха спотаили дъх, като почна да говори младият четник, а сега стана още по-тихо. Сетне отеднаж писнаха няколко жени, изричаха имената на убитите, но се насъбраха люде около разплаканите жени, отстраниха ги, успокояваха ги, молеха ги да не викат, да не плачат — да не би да чуят турците.
Дона мълчеше, детето беше в скута й. Тя бе чула добре: „Сички там… избиха ги турците.“ И все пак попита — тихо, сякаш само тя да чуе отговора:
— Ти виде ли, Софре… за Велко…
— Видех, учителке. Той се хвърли върху них со щик…
Дона нищо повече не каза. И тихо заплака, в тъмнината никой не виждаше сълзите й. Така й се чинеше сега, че бе чакала тоя грозен час, знаяла бе, че ще дойде. И виждаше колко голяма мъка се бе насъбрала в сърцето й. Но не биваше да вика, да пищи пред толкова люде, не биваше да скубе косите си от тая тежка мъка. И плачеше тихо в тъмнината. Опитваха се някои да я утешат:
Читать дальше