Димитър Талев - Илинден

— Борис винаги знай що върши — каза тогава старият Глаушев.

— Ами да — допълни веднага Ния. — Виж каква е хубава Ружа!

Като научиха по-късно, че снаха им беше бременна, те се надпреварваха да се радват.

— Хайде, бабичко — рече Лазар, — скоро ще си имаме внуче.

— Ами тя, Ружа, ще напълни къщата ни с дечица — отвърна Ния. — Виж каква къща имаме, пък е празна.

А като почна да нараства народното вълнение и бурята наближаваше, Лазар Глаушев все намираше случай да каже и да повтори:

— Борис е достоен мъж и срамно е да го крием ние сега под полата си. Но той умей да се пази.

— Ех, както ще бъде за целия народ… И дано господ ни го запази — отвръщаше за утешение майката, но повече заради бащата; нейното сърце по ония дни беше като жива, отворена рана.

Когато чуха, че бе изгоряло цяло Дебрища, а нямаха никаква вест за Бориса, те и двамата замълчаха — дотам стигаха силите им, колкото да не подлютват взаимно раните си със страховете и с лошите си мисли. Скришом въздишаше старият човек, скришом от него плачеше горестната майка. Лазар ходеше да пита тук и там, но никой не можеше да му каже нищо за Бориса и той криеше от жена си, че сам губеше надежда. Дори се опитваше да я позалъгва:

— Рано е още да се обади след такова размирие. И ни един човек не е дошъл оттам да каже що е било, как е било. Само турците, аскерът, а от них какво ще научи човек…

Беше привечер и тъкмо се бе прибрал старият Глаушев от чаршията, когато влезе в двора им тетка Бисера. Те я видяха от прозорците на долния кат и двамата избързаха да я посрещнат. Тетка Бисера застана на входната врата — беше боса, с изпокъсани дрехи, с две торби през рамо, а в ръцете си държеше повито детенце и току го подаде на Ния:

— Ето ви внучето.

Ния го пое с двете си ръце и го притисна неусетно на гърдите си, а очите й, пълни със страх и мъка, търсеха очите на Лазара. Той не смееше да погледне жена си и попита с отпаднал глас:

— Ами Борис, синът ни, Ружа…

Тетка Бисера, отговори троснато и бързо, като че ли едвам бе задържала досега думите си:

— Борис… отвлекли го турците, а Ружа я убиха.

С ножове я убиха.

— Влез, влез, сватя — едвам успя да продума Лазар Глаушев. Но все пак, като влязоха вътре, той посъбра сили: — Кажи сега, сватя, какво знайш, какво си чула и видела.

— Ами това — проточи нос тетка Бисера, като че ли се сърдеше някому: — Ружа я намерихме на пътя. Виках й: хайде да бегаме, сички бегат, а тя изостана заради них, заради баща си, заради мъжа си. На моста я видели, питала, когото срещне. Видели я там наши и с пушка да гърми по турците. Като баща си и тя, като брат ми… А зетът Борис — казаха ми люде, видели го: турците жив го хванали и го отвели некъде. А ето сега детето — що да му правя, аз рекох да ви го донеса, ваше е…

Ния подигна грубата вълнена завивка и погледна лицето на малкото: нима то идваше сега да замести нейния син? Но и то, и то беше нейна рожба. И беше едва живо в ръцете й… Как се бе върнало изеднаж времето, когато нейният син беше също толкова малко дете — та това беше той, Борис, в ръцете й: това беше неговото дете и тя все едно държеше сякаш него в ръцете си…

Тетка Бисера продължаваше да мънка сърдито:

— Давах го на една, на друга невеста да го кърми, ама сека си гледа своето дете повеке, давах му и козе млеко, а и то не се намира, сичко изгоре, сичко опусте. Не мога аз, брат ми Кузман остави две сирачета, а това си е ваше, що да му правя, донесох ви го, цел ден съм ходила, пък страшно е по пътищата… Двамата стари люде не я слушаха.

Още рано на другия ден Лазар Глаушев намери башполица и му каза:

— Научих се, Етхем ефенди, че вашите дигнали моя син от Дебрища и го отвели некъде. Двайсет лири имаш от мене, ако издириш къде е моят син.

Башполицът нищо не отговори — такъв беше нравът му. И цели две седмици старите Глаушевци прекараха в тежка мъка и неизвестност. Етхем ефенди дойде сам в дюкяна на Лазар Глаушев.

— Чорбаджи — каза той, — твоят син е в Битоля, в затпор е. И побързай да му помогнеш, тежък късмет има той. С пусат го уловили в Дебрища.

Лазар Глаушев му наброи двадесет златни лири. И веднага още същия ден тръгна из чаршията да събира още пари. Нямаше свои пари и ходи най-напред при всички по-заможни люде в чаршията. Като беше слаб с работата си, не бяха много щедри тия люде към него. Тогава Лазар започна да обещава къщата си. Те подозираха, че огън гори на главата му — нали и от сина му нямаше никаква вест, та бяха още по-сдържани.

Влезе старият Глаушев и в големия манифактурен дюкян на Илия Роглев; нали и той, Роглев, беше в комитета? Не се зарадва търговецът, като го видя в дюкяна си. А Лазар започна направо: