Димитър Талев - Илинден

Веднага щом поправиха къщата и, Дона се прибра там с детето си. Нощем селяните виждаха как светеха прозорчетата и. Как ли ще живее сама? Те бяха я молили да остане в някоя от другите къщи, в която иска, и да не отива сама горе, а тя бе отсякла:

— Помогнете ми само да се поправи къщата. Мене там ми е местото. И по-добре ще ми бъде сама.

Дона търсеше предишния си живот, искаше да се върне в предишния си живот. Да се върне във времето преди оня миг, когато донесоха в селото тялото на Велко и тя го видя вече мъртъв. Нейният живот свършваше до тоя миг и след него започваше някаква пустиня. Започваше някакъв непоносимо мъчителен сън, който се повтаряше все отново и все тъй страшен. Тя още виждаше пред очите си тялото на Велко, както го бяха донесли селяните и бяха го сложили на засъхналата трева в селските гробища. Лицето му беше същото, но тъй чуждо в същото време; бяло, жълтеникаво, леко приподигнатите вежди и всеки косъм личеше по него, устата беше стисната, заключена, очите бяха полуотворени, с мъртъв, мътен блясък, без неговата усмивка в сивите зеници. И ръцете бяха същите, но и те като чужди, отпуснати безпомощно в тревата; цялото му тяло беше неподвижно като дънер, който ще бъде сложен под бичкията, и тия петна по него черна, запечена кръв. Все тоя Велко беше пред очите й. И зиналият гроб. И тежките буци червеникава суха пръст. И една страшна тишина, която я смазваше — спряло бе негли сърцето й, спрял бе и вятърът, и реката в дола, спряло бе и времето. От време на време тя долавяше плача на детето си и други някакви чужди, далечни гласове и думи, които бързо замираха в тая властна тишина, потиснала целия свят. През първите дни след като погребаха Велко, селянките, които се навъртаха около Дона, свиваха рамена в тревога:

— Ще умре учителката. Ще полудей. Не е на себе си. Що беше тая тъга, ще я изгори като огън!

Някаква сила още не беше угаснала в нея и я държеше на нозете й, тя отговаряше, когато я питаха, та и поиска да се прибере в къщата си. Така дни наред като в унес. После Дона сякаш изеднаж чу гласа на детето си в мъртвата тишина, която я ограждаше, сред страшните видения, които се повтаряха пред очите й. Къде се бе унесла тя — ето, детето й беше тук. То плаче жално, тя усети с остра, неочаквана чувствителност как пареше челцето му на студената й длан. То беше болно. Някакво було се смъкна отпред очите й, някакъв обръч се пръсна и освободи мозъка й. Къде се бе унесла тя?

Детето принадлежеше към другия й живот — отвъд гроба на Велко. Но то и сега беше тук, сред тая тишина, сред тия грозни видения — ето го в ръцете й, болно, безпомощно, то я гледа, познава я. Детето я изтръгна от едва ли не мъртвешка вцепененост, която можеше да я погуби, то разпука убийствената ледена броня, в която скръбта скова сърцето й. И като се връщаше стъпка по стъпка към действителността, някаква друга нейна половина, жива, жадна, копнееща, остана там, в другия й живот, отвъд гроба на Велко.

Така раздвоен продължи нейният живот.

Детето бе настинало зле в дъжда през оная нощ в гората. Дона беше още много млада, неопитна, това беше първото й дете и тя не знаеше как да го лекува. А не можеше да го остави да слезе в селото, да повика баба Клисурица или друга някоя бабичка, да пита и разпитва. Чакаше дано някой се качи горе при нея — често идваха жени да я видят. Детето гореше в ръцете й, надуваше го мъчителна кашлица, гърдите му бяха като запушени. Дона се помъчи да си спомни как майка й бе лекувала и нея, и другите си деца. Разпали в огнището силен огън. Разви от пеленките болното, разтри телцето му със зехтин, после с газ. Това си спомняше. Пови го наново в сухи, топли пелени. Хранеше го с козе мляко. Откакто се бе върнала от гората, гърдите й бяха пресъхнали, не се изцеждаше ни капка мляко. Но детето сега не приемаше козето мляко и тя го сложи пак на гърдите си — дано да изсмуче поне капка. Болното не искаше да залапа гърдата й — сви лицето си, сякаш се отвращаваше, и се закашля. Преди то лакомо залапваше розовото зърно и гълташе с шум обилната млечна струя; Дона гледаше блажена неговите издути, атлазени бузки и синкави очи, които я поглеждаха може би с благодарност. Сега то не искаше да приеме пресъхналата гръд. Тя започна леко да го люлее на колената си. Може би сънят ще го подкрепи.

Жалеше ли детето си, боеше ли се за живота му — Дона не мислеше за това. Тя жалеше своята рожба, боеше се за живота й, но човек не би могъл да скърби повече, отколкото скърбеше Дона за своя мъж. А това детенце беше частица от него, то беше всичко, що бе й останало от Велко, и тя го държеше в ръцете си, притискаше го на гърдите си с всичката сила на своята скръб и на своята покрусена обич. Дона не беше набожна, не умееше да се моли, но към кого да се обърне в тия претежки часове за помощ, за милост? И тя шепнеше, мълвеше с глас: