Димитър Талев - Илинден

Тоя път селските старци не повикаха при себе си учителката, а те дойдоха при нея. Не стана дума за нейната плата-излишни и неуместни биха били сега думи за пазаруване и плата. Старците водеха със себе си Лозана Конев, мъжа на Добра, и искаха да насърчат, да зарадват учителката. Дядо Павле Локвенец каза:

— Ето, учителке, нашият добър съселянин Лозан Конев, като виде поруганите икони в църквата, обеща да дАде десет наполеона, да повикаме тука зографи и да поправим иконостаса. Господ да го награди, но той и друго обеща. Ще даде той десет наполеона и за училището, та да наредиш ти, учителке, нашето училище, както е виждал той Угоре наредени училища.

Пристъпи по-близу Лозан Конев, заговори и той:

— Като погледнеш там, в България, некое село в полето, най-първо ще видиш училището — най-хубавата сграда, с бели стени. А още по-хубаво е вътре: чисто, светло, шкафове с книги, по стените карти на сички държави и земи, картини на секакви животни и растения. Иде ти да свалиш шапка и да се прекръстиш като в църква.

Дона дигна очи и спря за минутка поглед върху Лозан Конев. Той беше още млад и дори напет, беше чисто облечен в хубави градски дрехи. „Та тоя ли погуби Добра… — мина през ума на Дона. — Не. Едва ли… Тя сама се погуби…“

Доловил в погледа й някакво съчувствие или пък благодарност за щедрия му дар за училището, Лозан Конев също я гледаше внимателно и някак едва-едва учуден или може би също с благодарност и лека, едва доловима руменина премина бавно по лицето му.

На другата сутрин селските деца се събраха горе, на площадката, и Дона ги въведе в училището.

Към началото на месец октомври стихна и последният тътнеж на ската буря над поробена Македония. По планинските стръмнини бяха паднали вече първите снегове. Главният щаб на въстанието нареди да се спрат въстаническите действия, да се прибере и скрие оръжието, да се разпуснат и въстаниците, които и досега бяха останали с четите. Някои от тия въстаници също се върнаха по домовете си, а други забягнаха в България; заминаха за княжеството и мнозина от старите четници. По планините останаха малки чети. Остана в Битолско и Даме Груев с неколцина другари, а по Железник ходеше пак Марко Чендов с трима от своите оцелели по-стари четници.

Малката чета на Чендов не се решаваше да влиза по селата и повече се криеше в рожденската гора. За четата се грижеха сега единдвама най-верни люде. Боеше се Чендов да не би аскерът да открие четата му в някое от селата и да предизвика наново върху селяните неуталожения гняв на турците, но се боеше и от пострадалия народ. Той не знаеше как ще го посрещнат сега по разорените села людете, които бе подтиквал да дигнат ръка срещу голямата турска сила и които бяха останали излъгани във всичките си надежди за освобождение. Не се ли таеше у тия люде злоба и жажда за мъст? И Чендов избягваше да ги среща. Нека попреболеят раните. Но тая откъснатост от народа малката чета плащаше с тежки страдания: гладуваше често, мръзнеше в студените есенни нощи, четниците ходеха изпокъсани, боси, въшлясали. А ето какво се случи един ден в рожденската гора.

Пред четата неочаквано се изпречи едно около петнадесетгодишно момче, рожденче, и започна едва ли не с плачлив глас:

— Търся ви от една неделя секи ден… Татко рече да си дойдете в селото, чакаме ви, сички ви чакат…

Момчето не заплака, но се появиха сълзи в очите на Чендов.

Още същия ден, на мръкване, малката чета влезе в Рожден. Насъбраха се доста селяни около четиримата четници и все повтаряха, като да се бяха наговорили:

— Хайде бре, братя, къде сте? Забравихте ни толкова време. Ами нели клетва сме дали да сме заедно докрай! …

Четата прекара два дни в Рожден — да се понаспи и да се постопли, да се изпокърпи и изчисти. А вече и не избягваше толкова селата, особено при по-лошо време. Пък и аскер сега по-рядко ходеше из планините.

Тръгнали бяха по това време други люде по железнишките села. Това бяха трима пратеници на битолския гръцки владика — един дякон и двама негови придружници. Ходеха те от село на село, подхващаха селския народ с кротки думи, с обещания за подкрепа и закрила пред турската власт, някъде даваха и по някоя пара. Народът се противеше и тогава те започнаха да го заплашват пак с тая същата турска власт. Така те се опитваха да събират поданици на гръцкия владика, да върнат тоя народ наново към гръцката патриаршия, от която се бе откъснал и спасил след големи мъки и борби. Те се опитваха да използуват сегашната беда на селския народ с примамливи обещания или със закани. Оплакаха се людете на Марко Чендов от тия трима владишки пратеници и той ги пресрещна с четата си сред планината. И само това им каза войводата: