Димитър Талев - Илинден

— Прощавай, учителке, може да сгреша нещо, ама аз с добра мисъл съм дошъл. — Той пое шумно въздух и продължи: — Време е да се връщам в България, та и позакъсняхме ние тая година, но… Аз там, учителке, имам дюкян, добра работа, но требва да я гледаш, да не я изоставиш, че иначе не върви. Наистина имам съдружник, но като остане по-дълго сам, и ще те забрави…

Той разказа подробно за работата си в България, за своя съдружник, за живота си там. Върнал се, но намерил запустял дом. Донесъл цяла кесия със злато, а и дюкянът му в България струвал още толкова, ако рече да го продаде. Той не беше бъбрив човек, но говори дълго и все не се решаваше да заговори направо, за най-главното, за което бе дошъл. Дона го гледаше някак отдалеко и отдалеко идваха до нея думите му. Той беше спретнат и чист в градското си облекло, обръснат тая сутрин, с грижливо вчесани коси. Не изглеждаше по-стар от тридесет години и личеше, че бе виждал и друг свят — стараеше се да се държи като благовъзпитан гражданин, доколкото бе могъл да се научи. Дона пропущаше някои от приказките му, но той изеднаж каза:

— Ти ще решиш, учителке, сега. Цела зима мислих аз, но сега ще ти кажа и ще те попитам: съгласна ли си да се омъжиш за мене? Сами сме и двамата, аз на ръце ще те нося и ако искаш, ще заминем двамата за България, там ще живейме, ако искаш, в града да се заселим, ако искаш, и тука можем да останем, ти ще решиш. Най-хубаво ще бъде да заминем за България, ако си съгласна.

Той млъкна, загледан в Дона. Лицето й се бе изкривило като от досадна болка. Тя го гледаше със също такъв израз и в очите си, но не бързаше да отговори. Тя не беше учудена от предложението на Конев, нито се гневеше, че той се бе осмелил да пренебрегне чувствата й към Велко — не беше чудно и нередно, че един вдовец искаше да се ожени за една вдовица. Но той бе сбъркал с нея и тя трябваше да му каже. А неговото предложение с всичките му примамки предизвикваше в нея погнуса, която не можеше да прикрие. Тя каза:

— Нема да се омъжа повторно.

— Ама защо? — възрази Конев. — Млада си още, защо да почерниш целия си живот, човек не бива…

— И после — продължи нетърпеливо Дона, — ти много бързаш, не е минала ни една година, откакто е умрел Велко.

— Ама, учителке — отвърна живо Конев, — аз реших да те попитам, понеже наближава време да замина пак за България, и ти само кажи, ще бъде, както ти кажиш, аз мога да чакам още една и още две години, ако речеш. Само да те попитам, пък ти…

— Ти познаваше ли Велко? — прекъсна го рязко Дона.

— Познавах го.

— Щом си го познавал, ето какво ще ти кажа: не се е родил още мъж, който може да го замести за мене… Аз съм Велкова жена и Велкова жена ще си остана докрай… Да, да — сякаш се сепна изеднаж тя и втренчи поглед в Конева: — Ти затова ли си дошъл? Е, хайде сега върви си със здраве.

Той стана с наведена глава и мачкаше смутен калпака си:

— Прощавай, учителке, и аз така си мислех, но рекох да попитам, с добра мисъл дойдох и от сърце… Хайде, сбогом и прощавай.

— Сбогом.

На вратата той се спря, сложи калпака на главата си и понечи да се обърне:

— Исках… за Добра исках да попитам… Не знам, да се срамувам ли за нея, или да я жаля, а жално ми е, иначе, за нея…

— Ти получи ли преди повече от две години, през зимата беше, едно писмо от нея? Викаше те и те молеше да си дойдеш, да не я оставяш.

— Да, получих такова писмо. Ама нели работа, не се оставя…

— Аз писах това писмо. Тя ме накара и каквото ми каза, това и написах. Ако ти тогава беше се върнал или беше дошъл да я вземеш при себе си — немаше да стане с нея това, което стана. Така мисля аз.

— Е, учителке… Може да е така. Задълбах много за пусти печалби, забравих и нея, и дом, и дете, и стара майка. А и тя, Добра — опита се да се оправдае Лозан Конев, — беше некак си особена… тя…

— Слаба е без опора жената, Лозане. Мъжът е за нея опора и лице, и чест, и крило е за нея.

Той наведе глава и излезе.

Няколко недели по-късно, на другия ден след като Дона приключи учебната година и разпусна децата, дойде при нея дядо Павле Локвенец. Говори старият човек дълго и все за самотията — и, спомена и за женитба, но не спомена никакво име — дошъл бе, види се, от грижа и от жал за младата учителка.

— Как ще живейш тъй, сама, щерко… — завърши той приказката си.

Изслуша Дона мълчаливо стареца докрай, помълча още минутка-две, сякаш от почит към белите му коси, и продума, загледана някъде далеко:

— Дедо Павле, дедо Павле… Един беше Велко Скорнев…