Димитър Талев - Илинден

Като се върнаха пазарджиите от пазара преди Гергьовден, донесоха й писмо от майка й, написано на лист от ученическа тетрадка и с едър, разкривен детски почерк. Написало го е някое от братчетата или сестричетата й. Канеше я майка й, молеше я да се прибере най-сетне при своите, щом свърши сега учебната година. „Мъжа ти убиха — жалеше я майка й, — сега, научихме се, и детето ти умряло, сама живейш, пък не си пуста, без никого на тоя свет. Ела си, щерко, стига в тая пустиня, там живота си почерни. Може и тука, в града, да се намери некое место да си учителка или в друго некое по-близко село ще помоля вуйко ти Лазар Глаушев да ни помогне…“

Нажали се, заплака Дона за майка си, за близките си — за пръв път се отвори в сърцето й едно кътче за тъга не само по Велко. По-нататък в писмото майка й се вайкаше за тях си там, продължаваше в бедния дом същият живот в непрестанни грижи и неволи. Плака дълго Дона над това писмо, измокри го със сълзите си. На Гергьовден, след като децата дадоха изпита си, дядо Павле Локвенец й наброи пред всички старейшини и други селяни шест лири — втората половина от заплатата й за тая година. Както бяха тия шест лири и още други две бе запазила, та всички тия осем лири изпрати на майка си с първите пазарджии за града. Друго нищо не можеше да стори Дона за своите близки. Каква полза ще имат те от нея, ако прибави към техните грижи и неволи и своите скърби и болки? Прощавай, майко.

И друга една скръб изпита Дона. Или това беше нейната постоянна скръб, но тя отново я почувствува по-остро, по-болезнено, когато след изпита нейните ученици се разпиляха, каменната площадка горе опустя, не се чуваше на другия ден там детски викот и тропот. Едва сега почувствува Дона, че й беше по-леко с децата, че болката й бе започнала сякаш да се притъпява сред тях. Тя се ослушваше да чуе гласовете им, смеха им, песните им. И би могла може би да се приюти при тях, да се скрие от своята неволя, техните гласове и песни да заглушат непрестаналите вопли на сърцето й. Но — не, не! Тя бе им дотегнала със своето невесело лице тая година…

Разцъфтяла се бе наоколо разкошна пролет и навред кипеше нов, млад живот. Тук, високо в планината, пролетта идваше малко по-късно, ала винаги по-свежа, по-зелена, по-весела. Редиците планински върхове се надигаха в далечината като плиснали високо сини вълни, по насрещните стръмнини течаха потоци от ярки багри, белееха се край тях като снежни преспи отворените мраморни залежи, а гората бе легнала връз планината като къдрав зелен облак. Пролет — широк простор пред очите, пълен със светлина и птичи песни! В прозрачния въздух се премятаха пеперуди, бързо прелитаха по всички посоки шарени птички; по стръмните поляни подскачаха ягнета и козлета, по кривите пътеки шеткаха люде — ще се спре някой, ще дигне глава; засенил с ръка очите си, да погледне орела как разплисква с мощните си крила небесния лазур и води птицата след себе си цяло стадо бели облаци.

От няколко нощи Дона не можеше да спи. Някаква уплаха, някаква тревога бе изпълнила сърцето й, боеше се тя за своите мъртви — дали ги помнеше още, дали ги обичаше още? Обичаше ги и ги помнеше. Ала в същото време тя чувствуваше, че дълбоко в нейното измъчено сърце неусетно се бе породила нова, здрава сила, нова топлина. Все тъй дълбоки бяха всички рани на сърцето й, но те не боляха вече така остро, времето бе наслоило върху тях тънки целебни корички. Все по-често се заглеждаше и се ослушваше тя около себе си. Всичко, що през деня трептеше и сияеше в слънчев блясък, през тия ведри лунни нощи чезнеше в сребрист здрач, планината затихваше, заслушана в звънките песни на славеите, които заглушаваха дори еднозвучния шум на реката долу, в долината. Тая хубост ту в слънчев сяй, ту в лунен здрач, буйният кипеж на живота навред около нея, песните на славеите през топлите ведри нощи примамваха, притегляха тъжната млада жена далеч от нейните два гроба. Но тя нямаше да ги изостави, нямаше да ги забрави никога! В такова смущение живееше Дона през тия пролетни дни и нощи и никога преди не бе мислила толкова много за своята собствена смърт. Ала заедно с това растеше и новата сила в сърцето й. Породила се отново, съживила се отново в младото сърце, тя беше непобедима. И ето какво се случи тъкмо по това време:

Тая сутрин Дона едва дочака да се раздени и веднага стана от твърдото си легло в малката стая. Най-напред, като всяка сутрин, отиде в обора с едно почерняло котленце, за да издой двете кози. После пусна двете ярета, които наскоро се бяха родили, и остави вратата на обора отворена — козите сами ще излязат с козлетата си на паша из околността. Като се връщаше към къщи, неочаквано се изсипаха иззад ъгъла цял рой мънички, писукащи, бързоноги пиленца и след тях — клопклоп! — ту на единия, ту на другия си крак квачката. Радостно потрепна сърцето на Дона. Това беше единствената кокошка, която и бе останала, от някое време все се губеше и преди няколко дни току се показа с цяло облаче от жълти пухчета около нея, не по-големи от яйцата, от които бяха излезли. Сега те се втурнаха в нозете на Дона, върнаха се бързо пак при майка си и пак насам. Бяха гладни. Дона се спря за миг, после влезе в къщи да остави котленцето. Изнесе оттам една пръстена паница с просо, сложи я пред вратата и пилетата се струпаха на купчинка, кълвейки лакомо едно през друго. Тя им се радваше — какви бяха мънички, живи и толкова гладни, а и в тая радост беше новата сила на сърцето й.