Димитър Талев - Илинден

— Ти нели го обичащ по-горчиво — каза тя и всичко беше, както винаги. Дори и в нея самата всичко затихна в тоя миг.

Изпи кафето си Селим бей, макар и без услада, изпи своето и Добра. Изеднаж, в ушите й, или в самото й сърце, се надигна страшен писък:

„Майчице! Сега ще умра…“

Тя скочи. Беят я гледаше учуден. Добра избяга в съседната стая и тръшна вратата. Отиде да види още еднаж детето си и не се върна вече. Там я намериха на другата сутрин, легнала ничком до леглото на детето си, мъртва, с помодрели устни.

А беят бе умрял до заключената врата. Опитвал се е да излезе вън, да повика другарите си. Дрехите му бяха разкъсани и се виждаше как се бе борил със смъртта. Никои не бе чул нищо през нощта. Само кучетата из околните дворища бяха лаяли през цялата нощ.

Мнозина вече люде, дори и сред тия, които стояха по-далеко от революционното брожение, усещаха, че над цяла Македония се надигаше буря. Също както и пред буря, от всички страни по хоризонта бяха се задали облаци, далеко най-напред, после все по-близу, пълзяха насам, натежали от вода, бързаха да се слеят, тъмнееше хоризонтът, прорязваха го все по-често светкавици, чуваха се тътнеж, наближаваха да се слеят тъмните облаци от всички страни и да се излеят над цялата страна в кървав порои, сред огън и гръм.

Поради аскера и заптиетата околийската чета рядко се отбиваше в Дебрища, но през последните няколко месеца тя влезе три пъти едно след друго в селото. А не беше сега, както някога — да влезе и излезе цяла чета едва ли не пред очите на цялото село. Сега влизането на четата създаваше много грижи и тревоги. Нараснала бе тя двойно и тройно, трудно беше да се крие и да се храни, излязла бе и заповед от Цариград — да се унищожава всяко село, в което се открие комитска чета. На тия зачестили влизания в Дебрища най-много се противеше Милош Ванков.

— Какво правите вие — караше се той с воиводата и с Наумов, — селото е пълно с турци! Ще се излъже некои да каже, некое дете ще продума, а немам вера аз ни в Ничови дори. Ами ако дочуе за вас Анте Богев, ханджията?

Воиводата и Наумов все това отговаряха:

— Тъкмо затова идваме в Дебрища: че има турци. Най-сигурно е тук да се скриеш, в самото свърталище на врага. Ще те търси и гони навсекъде, а най-малко ще се сети да те потърси в своето леговище. От нашите вие ще ни пазите, това е ваша работа, нели сте комитет и толкова много люде.

— Планината е за вас — настояваше Ванков. — Времето е хубаво, шумата по горите още не е окапала.

Сърдеха му се и не му се сърдеха. Той беше прав в страха си за селото, за четата. Но пак той най-много тичаше да настани комитите на по-сигурно място. А бе дошло тежко време за четите. Плъзнали бяха навред големи турски потери, ходеха по пътища и пътеки, влизаха по селата, мъчеха селяните да ги хранят и поят, още повече ги мъчеха да им казват къде са комитите. Полската чета на Гьорета Павлев пребяга и тя в планините, опита се и тя да влезе еднаж в Дебрища, но я препратиха по други села. За нея беше най-трудно сега да се движи из полето, нямаше де да се крие. За потерите беше по-лесно да кръстосват полето, от едно село в друго — планините бяха страшни със своите долища и гори.

Дебрищкият аскер също не се задържаше много в селото. Дигаше се през ден, през два, ходеше по целия Железник и се връщаше пак само за няколко дни да си отдъхне за малко в казармата. Воиниците се уморяваха от честите походи из планините, бояха се от комитите и бяха зли, та селянин не смееше да им се изпречва на пътя. Дебрищани пак затваряха с лостове портите си и селото се съживяваше едва когато аскерът тръгваше на поход. Но пък често се случваше да се отбие в селото друг аскер, друга някоя потеря, на път към размирните железнишки села навътре в планините.

Понаплашиха се много люде в тия тревожни дни, а имаше някои, и най-вече между младите, които се радваха несдържано при тия страхове и тревоги. Бояха се някои от мъки, смърт и гибел, а други се радваха, че борбата се разгорещяваше. Милош Ванков се караше и на едните, и на другите. Към края на лятото, през последните му дни, Дебрища едвам избягна своето може би пълно унищожение. Настанало бе такова време.

Случи се тъй, а не беше никак чудно по ония дни, че така се случи — за по-малко от едно денонощие в Дебрища влязоха двете чети, околийската и полската, върна се от потеря дебрищкият аскер, влезе в селото и друг аскер докъм двеста души. Най-напред, прати вест полската чета. Беше скоро след полунощ, на един от прозорците на долния кат на Веляновата къща тихо се почука. Кузман Велянов веднага скочи — позна кои чука на прозореца му. Въведе той в къщата си Йолета Ядрев. Току-що пристигнала в кошарата му край селото четата на Гьорета Павлев. По следите й вървяла голяма потеря. Гьоре Павлев искаше да се скрие в Дебрища. Излязоха незабелязано Кузман и йоле — близостта на казармата до къщата на Кузман беше толкова опасна, колкото и полезна за такива случаи. Ходиха те двамата по селото в тъмнината, дигнаха от леглото още неколцина от людете на Организацията и далеко преди да се раздени, въведоха четата в селото. Полската чета сега се състоеше от осем души — пораснала бе и тя, макар това за нея да беше най-опасно. Настаниха я в две къщи в градската махала, както я наричаха, понеже беше между реката и пътя за града. Наредиха и стража да пази гостите и двамата мъже се прибраха по къщите си.