Димитър Талев - Илинден

— И ти ли си против мене, бре! Къде беше досега… — Хвана го за ръкава, дръпна го към себе си. — Иди кажи — изръмжа той в лицето на помощника си, та го напръска със слюнка, — кажи на Кузман Велянов, че сичко стана по нихна воля. Чуваш ли? По нихна воля.

— Отивам, дедо Анте.

След малко Кротцето се върна с отговор:

— Кузман рече добре. И рече още, че то тая нощ ще преспи у добри люде. Така рече Кузман: ще преспи то у добри люде.

Гърдите на ханджията свиреха остро, но той нищо не отвърна. Погледна една минутка Кротцето с презрение, с безсилна ярост и се отправи към дома си. Снаха му вече за трети път пращаше люде да му кажат, че внукът му бе изчезнал. Отиде той да я успокои и ръмжеше глухо под носа си.

През нощта и двете чети се измъкнаха незабелязано от селото. Цялото село бе узнало какво ставаше тоя ден и тая нощ в Дебрища. Не узнаха нищо само турците.

Още в зори на другата сутрин някои почука на портата на Анте Богев. Излезе да отвори сам ханджията и пред портата намери внучето си само, като да бе паднало от небето.

Скоро след като прекара едно тревожно денонощие, в Дебрища и след като бе ходил някое време с четата си по Железник, Гьоре Павлев се реши пак да слезе с дружината си в полето.

— Да видим какво става по нашите села там — рече той. — Ще ни забравят людете. И агите са позагубили сега дирите ни…

Той се бе оттеглил в Железник, за да запази четата си, но все мислеше за района си, за полето. Глождеше го мисъл, че бе побягнал, че бе изоставил верните си люде из полските села. И още преди да се реши да се върне там, той бе казал еднаж на другарите си:

— Е, харно… ние тука, в планината, ама да не мислите, че на тия там долу, в полето, им е много лесно да се разправят секи ден с турците!

Дружината му беше все от полски селяни, та и те все към полето гледаха от планинските стръмнини. Започваше и времето да хладнее горе в планината.

Една нощ четата на Гьоре Павлев мина пак край Дебрища и по местността Разполе, близу до това село, се спусна към полето. На това място планината се разтваряше и оттук беше най-късият път за полето, през все по-ниски ридища надолу. Нататък, в подножията на тия ридища, имаше две турски села — Бегово и Раздел, — но четата изви далеко встрани.

Гьоре Павлев поведе дружината си направо към Коинево. Сега той, след толкова време, нямаше връзка с полските села и реши да влезе най-напред в това село. Псовисал бе Селим бей, а може и кехаите му, и поляците му да са се махнали от Коинево. Четата влезе в селото късно след полунощ и се настани в къщата на дядо Марко Митрев.

Зарадваха се селските люде на четата. И как бяха я усетили — още щом се раздени, къщата на дядо Марко се изпълни със селяни, та някои от четниците се сърдеха, че не ги оставяха да поспят безсънната нощ.

— Е-е, момчета — успокояваше ги сам дядо Марко, — ами откога не сме ви посрещали… Ще си поспите днеска, ще си поспите…

Радваха се от сърце селските люде, гощаваха драгите си гости, но Гьоре Павлев забеляза, че и страхът у тях бе станал по-голям. Той попита:

— Идват ли често турци, потери…

— Идват, ами… Кажи го, секи ден.

— А в кулата има ли турци?

— Само това куче, Ибраим ага. Само той е още в кулата.

И тъкмо той, Ибраим, кехаята на Селим бей, случайно бе забелязал в лунната нощ четата от прозорците на бейската кула. Той не се реши да отиде през нощта да предаде комитите, а се затвори по-здраво в кулата. Селяните веднага бяха сложили стража да пази четата и да следи кехаята. Като видяха, че турчинът и на другата сутрин не излизаше от кулата, те се успокоиха, а не се досещаха, че той се криеше в кулата от страх. Не попита за него вече и Гьоре Павлев, като му казаха, че стражата го следи.

Не се случи нищо докъм обед. Четниците почиваха скрити в пондилото на дядо Марко Митрев, селяните се пръснаха по работата си, стражите бдяха, а Ибраим ага бе залостил всички врати на бейската кула и шареше на всички страни с котешките си очи от високите прозорци на кулата. И пак той видя пръв, като се зададе аскер откъм шосето между Преспа и Битоля. Аскерът стигна до Сърпец, остана там една част от него, а друга една част от около петдесет души се запътиха към Коинево. Едва сега забелязаха аскера и стражите, които пазеха четата, и един от тях побърза да съобщи на Гьорета Павлев. Наскачаха осмината комити, поприбраха се, попристегнаха се, но нямаха време да излязат вън от селото, нито пък беше възможно посред бял ден да се скрият незабелязано някъде из полето. До Сърпец не беше далеко, аскерът бързо се приближаваше към Коинево. Гьоре Павлев и сам видя аскера от едно прозорче.