Димитър Талев - Илинден

Сражението продължаваше. Мина един безкраен час и после още един. Между аскера започна да се долавя някакво раздвижване. Останалият жив офицер, скрит зад една съседна къща, надаваше все по-сърдити викове, някакви строги команди и току разпращаше наоколо двама чауши. Той искаше да дигне в пристъп аскера, но не се решаваше да го поведе, а не се решаваше и аскерът да се дигне сам срещу комитите. И никои от турците не забелязваше какво ставаше в същото време по-близу и по-далеч около Коинево.

По криви, затулени пътеки пребягваха селяни от едно до друго село. Разпращаха ги селските комитски ръководители. После ту от едно, ту от друго село излизаха незабелязано по двама, по трима и повече селяни, въоръжени с всякакви пушки, след тях други двама или трима и се събираха всички тия люде по скрити дълбоки долища из полето. След късо време, като че ли дочакаха някакъв знак, те започнаха да излизат на върволици из скритите долове и се стичаха бързо, на все по-големи групи към Коинево. Те бяха повечето млади люде, но имаше и по-стари между тях, и съвсем стари, надигали всякакви пушки, коси, секири. И ставаха все повече по пътищата и пътеките, вървяха и направо през полето накъм Коинево. В далечината се чуваше пукотът на сражението и селяните бързаха нататък. От много кули из полето турци бяха забелязали това раздвижване на селяните, но никои не се реши да излезе и да ги спре. Вървяха бързо те към Коинево от всички страни и ставаха все повече, събрали се бяха може би над петстотин души.

Аскерът в Коинево се готвеше вече за пристъп. Офицерът бе излязъл от скривалището си и пребягваше от воиник на воиник — викаше, подканяше, ругаеше и риташе воиниците с прашния си ботуш. Крещяха, ругаеха, заканваха се тук и там чауши и онбашии. Започнаха воиници ту тук, ту по-нататък и все повече да се надигат от пусиите си. Ала тъкмо в това време, някъде близу около Коинево, екнаха няколко залпа и се проточи от всички страни на селото гъста, разбъркана стрелба, рояци куршуми бръмнаха, засвиркаха, засъскаха високо над главите на турците.

Селската милиция, дигнала се от всички села наоколо, обсаждаше аскера в Коинево. Селяните идваха на помощ на четниците. Аскерът не дочака да го уловят в такава опасна клопка. Преди да се стегне и затвори обсадата на селяните около Коинево, турците наскачаха от пусиите си и се втурнаха да бягат вън от селото. Цяла тълпа аскер бягаше по пътя към Сърпец, по посока към шосето преспа — Битоля. Селяните изпроводиха турците с още няколко залпа — нямаше полза да ги преследват…

Още на другия ден довтаса в Коинево и по околните села цял табур аскер. Ала нямаше вече тук ни един въоръжен селянин, нито пък комита. Събираха се по селските мегдани смирени, уплашени люде, дигаха рамена — никои нищо не е видял, нищо не е чул. Турците биха с дървета мнозина от гяурите, дупчеха ги с ножовете си, но никои нищо не призна ни за четата, ни за селската милиция, ни за оръжието си. Най-сетне турците убиха насред Коинево дядо Марко Митрев и се върнаха, откъдето бяха дошли.

С тревоги и страхове започна тая есен и така вървя докрай. През неделя, през две се чуваше за сражения между четите и аскера ту по-близу, ту по-далеч, по пътищата ставаха убийства, из полетата пламваха нощем турски чифлици. Силни потери от аскер и башибозук непрестанно преследваха четите, които ставаха все повече и по-големи. Много пъти от едната страна на селото влиза турска потеря, от другата излиза някоя чета. Опасна гоненица, която свършваше с кървави сблъсквания, за да започне отново и с още по-голямо настървение. Това беше по цяла Македония. Турското правителство бе решило да унищожи четите и цялата македонска революционна организация. По градовете и селата ставаха постоянни претърсвания, властта попадаше тук-там на следите на Организацията, откриваше се оръжие, заседаваха военни съдилища, четяха се строги присъди, затворите бяха пълни с граждани и селяни, по мостовете на Битоля и по площадите на много други македонски градове се люлееха бесилки. Последствие на всичко това беше един още по-засилен революционен кипеж сред поробения народ, още по-многоброини чети, още по-ожесточени сражения и още повече бесилки. Революционното брожение в Македония се предаваше на широки вълни в Одринския вилает — чак до стените на Цариград. По-благоразумните и по-далновидните люде се бояха от това разгорещяване на борбата, бояха се от един ускорен и гибелен за поробените край на тая борба. Имаше и люде страхливи, които се бояха просто за себе си, за имота си, за живота си, за своята челяд. Ала ето понесе се из цялата поробена земя една дума пламък, която бързо превръщаше дори колебанията и страховете, мъдрите, прозрения и разумната целесъобразност във все по-буйно и по-широко борческо въодушевение. Тая дума беше: