Димитър Талев - Илинден

Младият момък изчезна. Той влезе в работилницата на Кузман Велянов. Там бяха и Борис Глаушев, Милош Ванков. Младият човек им каза уплашен:

— Не дава дума да му се продума. Вика. Заканва се. Нека ги избият, вели, триста души аскер има в селото.

— Какво! — викна глухо Ванков и кръв бързо нахлу по врата и лицето му. — Иска да ги предаде ли?

Той е луд! Но може, може тоя мръсен чорбаджия да извърши некоя гадост.

Кузман стоеше сред дюкяна си замислен и въртеше очи, види се, не знаеше какво да измисли. После каза:

— Да му го изпратим Йолета или друг некои от селската чета. Ще направи беля тоя вещер, голема беля ще направи.

— Не, не — възрази Ванков. — Не йоле. По никакъв начин! С него по-голема беля може да стане.

— Отдавна е време Йоле да му види сметката на тоя дъртак.

Обади се Борис:

— Аз ще ида при него.

И излезе. Ханджията викаше пред хана си със зачервено лице — Кротцето още не беше дошъл, но Анте се гневеше повече на селските комити:

— Двайсет лири ми взеха! Сега сички ми паднаха в торбата! Ще ги затрия до корен! Дошли са да ме заплашват… Парите си искам аз!

Борис се приближи:

— Дедо Анте…

— А, и ти ли си дошъл? Остави баща си в града и стана селски зет! Знам те аз и тебе. Що, и ти ли ще ме молиш за них? Парите, чуваш ли, парите ми върнете, двайсет лири злато!

Старецът викаше като безумен, като че ли искаше да го чуе цялото село, и не се знаеше докъде можеше да стигне той. Борис пак започна:

— Дедо Анте, успокои се. Ти сам помисли… Ханджията не го слушаше и продължаваше да вика.

Започнаха да се събират люде наоколо. Борис се върна в дюкяна на Кузмана.

— Дедо Анте наистина е полудел — каза той. — Вика и само да го чуят турците — всичко е свършено. А може да отиде и направо да им каже. Парите си иска. Иска да му върнем двайсет лири.

По селото бе тръгнала вече мълва: нещо лошо ще стане! Комити имало в селото, затова е дошъл аскерът! Раздвижиха се люде по улиците, уплашени, развълнувани. Някои се спираха пред работилницата на Кузмана, дори надзъртаха вътре: да узнаят какво става или чакаха заповеди. Тогава Кузман разпаса мешинената си престилка и както си беше със запретнати ръкави, отправи се към вратата. Едва от прага се обърна да каже:

— Вие почакайте…

Той мина бързо пред хана на Анте Богев — нямаше откъде другаде да мине, и отмина нататък, а старецът го сподири с нови викове:

— Ето го и баш комитата… Сега ще ви оправя аз! Парите си искам, брей, или майката ще ви разплача!

Кузман не се обърна и да го погледне. Малко по-надолу, в една съседна улица, беше къщата на ханджията. Кузман се запъти нататък. Улицата пред къщата на Анте беше пуста. Той се спря пред портата, побутна я леко; вътре в двора, недалеч от портата, си играеха внучетата на ханджията — две момиченца и едно момче на около четири или пет години. Кузман побутна още повече портата, огледа широкия двор: не се виждаше никакъв друг човек наблизу. Откъм дъното на двора се дочуваше глухо ръмжене на куче, подрънкваше там и синджир. Кузман знаеше, че Анте Богев държеше зло куче и затова денем го връзваха със синджир. Той влезе бързо в двора, приближи се към децата. Кучето нататък излая и повлече синджира си. Кузман се наведе, взе момчето в ръцете си и го дигна. То го погледна учудено, зяпнаха в него и другите две деца.

— Хайде при дедо — рече тихо Кузман и се помъчи гласът му да бъде ласкав. — При дедо Анте…

И той се върна с бързи стъпки към портата. Кучето след него лаеше и се дърпаше яростно на синджира си. Кузман излезе от портата и се запъти не към чаршията, а по обратна посока.

Момченцето беше единственият внук на Анте Богев: умрял бе преди няколко години единственият син на ханджията, бащата на малкото момче, та то беше негов единствен мъжки наследник. Малко по-късно пред стария ханджия се изпречи същият момък, които пръв го предупреди да не настанява аскер в градската махала, и му речи:

— Внукът ти е в сигурни ръце, ама ти нема да го видиш никога, ако пратиш аскер в градската махала.

И отмина. Анте Богев се загледа след него, след това лицето му, колкото беше румено, цяло се покри с тъмночервени, сини петна. Досети се той какво бе станало и викна:

— Ах, вашата майчица! За сърцето ме уловихте… „И-сиии!“ — свиреха сякаш някъде встрани гърдите му.

Кротцето още не беше дошъл, но Анте Богев се спусна сега сам да настанява аскера. Настани го в чаршийската махала, по горната махала, пусна и в хана си аскер. Към градската махала дори се боеше да погледне. Едва когато настани аскера, отнякъде изскочи пред него Кротцето, опулил уплашени очи. Той беше много беден човек и все като уплашен, но се чувствуваше щастлив, когато тръгнеше из селото като помощник на коджабашията. Тоя път бе закъснял някъде и дотича запъхтян. Анте го блъсна с лакът: