Димитър Талев - Илинден

Едва ли беше минало един час време и Йоле Ядрев пак почука на прозореца на Кузмана.

— Нема спане тая нощ — каза йоле. — Колко остава още, докато се раздени…

Сега те трябваше да посрещнат околийската чета — двадесет и шестима боици. Настаниха и нея в градската махала, в шест отделни къщи. Тая махала беше най-сгодна за такива гости: беше най-отдалечена от казармата, също и от чаршията, дето беше пък леговището на заптиите. Преди да се разделят, почти на разсъмване, Кузман каза на Иолета:

— Сега само господ да ни пази. Стане ли нещо, целото село ще отиде.

— Не може да им се откаже — отвърна Йоле. — Потерите по петите им вървят. Не се трай веке, Кузмане! Не ще изтраем още дълго така…

Скоро след като се раздени, прибра се в казармата си дебрищкият аскер; цяла седмица беше по Железник. Които дебрищани знаеха за двете чети в селото, попоглеждаха изпод вежди накъм казармата и тихо въздъхваха или поклащаха глави:

— Хм… Де да видим какво ще излезе.

Едващо бе започнало да бие клепалото за вечерня същия ден, току се зададе по пътя откъм града чернило от аскер и се изсипа в селото, напълни се целият селски площад. Бяха към двеста души аскери, уморени от дълъг път, потънали в прах. Бинбашията им веднага прати в казармата да питат дебрищкия юзбашия дали не може да се прибере там и тоя аскер. Юзбашията отказа: воиниците му били преуморени, нека бинбашията настани своите воиници в селото, по къщите. Тогава бинбашията потърси коджабашията — кмета на селото. И нямаше търпение да чака, а накара едно заптие да го заведе при Анте Богев — ханджията. Посрещна го Анте на вратата на хана си и както винаги, с позапретнати ръкави на джамадана си, препасан с тънка вълнена престилка, макар да имаше двама слуги и вече отдавна нищо не похващаше. Той беше нисък, много шишкав човек, с двоина гуша и малки, съвсем бели вече мустаки, а ниско над очите му беше натиснато плитко фесче с кирлив край и пискюл, които се клатушкаше на едната му страна. С тоя пискюллия фес Анте Богев искаше да прилича на гражданин и винаги го носеше така натиснат над очите си, като да беше някакъв особен знак. Той дишаше тежко, гърдите му непрестанно свиреха изтънко, жаловито и някак отделно от гласа му.

— Ти ли си коджабашията? — попита бинбашията на турски.

— Аз, забит ефенди — отговори Анте, а гърдите му като ехо: „И-хиии!“

Той гледаше офицера спокоино, без страх със старческите си очи, опулени и мътни.

— Веднага ще ми намериш помещение за аскера — каза бинбашията и посочи с ръка: — Тук, в хана, петдесет души, а другите ще настаниш по къщите.

— Всички ще идат по къщите, забит ефенди. Ханът ми не е казарма. Утре е пазарен ден тук, ще дойдат селяни.

— Ти слушай какво ти казвам аз, коджабаши!

— Слушам аз и аскерът ти няма да остане на открито, но в хана няма да пусна аскер, забит ефенди. „И-хиии!“ — свиреха още по-силно гърдите на стария ханджия. Той добави: — И аз съм царски човек, забит ефенди. Ти бъди рахат.

Той говореше добре на турски и не се боеше от турците, беше познат техен приятел. Бинбашията мълчаливо се отдалечи към селския площад и остави ханджията сам да си прави сметката. А той, Анте Богев, дръпна ръкавите на джамадана си, разпаса престилката си, както правеше винаги, когато излизаше от хана. И викна на единия от слугите си:

— Иди кажи бре, на тоя въшльо, Кротцето, да дойде веднага тука!

Кротцето беше негов послушен помощник в селските работи и той нищо не започваше без него. Чакаше го ханджията и сега пред хана си — нека почака малко и бинбашията. В това време пред ханджията неочаквано се изпречи един млад момък.

— Дедо Анте, в градската махала аскер нема да пращаш — рече му той бързо, тихо, но колкото говореше устата му, още повече говореха и очите му, и цялото му лице — строго и зло.

Старият ханджия спря върху него втренчения си мътен поглед, помръднаха мустаките му, а гърдите му свиреха пискливо: „И-хиии!“

— Кои си ти бре? — викна ханджията. — Ти ли ще ми заповедваш що да правя? Аз и от забитина не се плаша.

— Наредено ми е да ти кажа — прекъсна го младият човек. — В градската махала аскер нема да пращаш.

Ханджията поприсви очи, сякаш го гледаше отдалеко, пискюлът на феса му се поклати:

— Аха! Разбрах: комити има там, нели? Младият човек стискаше зъби и току изсъска:

— Може и да има. Чудо ще направиш, дедо Анте. И не викай, не викай!

— Чудо не, ами чудо! — викна още по-високо ханджията. — Вие искате да погубите селото, хаирсъзи с хаирсъзи, а не аз! Пуснали сте комитите в селото — ха сега да видим! Триста души аскер има тука. Нека ги изловят, нека ги избият, да миряса светът от них…