Димитър Талев - Илинден

— Не, не, не! Оставете я! Моля ви се, жени! Бабо Клисурице, всички вие, сестрици… Оставете я! Моля ви, ето…

До Добра, както я бяха притиснали жените, се изправи Дона. Жените се разколебаха, не знаеха какво да правят, а в това време учителката издърпа встрани Добра и застана между нея и разярените селянки.

— Що правиш, учителке — нададе вик отново баба Клисурица и пак протегна ръце като железни куки. — Дай я насам тая джадия! Ние ще я наредиме, нели й се каза да не пуща при себе си поганците…

— Не, бабо Клисурице! — прегради пътя й с разперени ръце Дона. — Оставете я да си върви, заради мене! Оставете я, бог ще я съди… Хайде, върви си. Бързо! — обърна се тя към Добра и я побутна накъм пътеката.

— У-у! — викна някоя от жените. — У-у-у! — развикаха се всички жени там с грозни гласове: — Ъ-у, курво…

Добра повлече нозе с наведена глава, а ръцете й висяха като пречупени. Смрачаваше се.

— Ще пиеш ли още едно кафе, бей? — попита Добра.

За втори път подканяше тя бея да пие още едно кафе след вечерята. Беят седеше край огнището, изпружил нозе, и мълчаливо пушеше. Те бяха сами в стаята. В съседната стая спеше детето на Добра, там беше и старата й свекърва. Тихо беше в цялата къща. Само нощният есенен вятър виеше настоичиво и досадно в кумина. Добра се погрижи да останат сами с бея след вечерята, а сега като че ли и двамата се отегчаваха. Всъщност всеки един от тях беше твърде много зает със себе си.

Селим бей беше нацупен като дете, на което са отнели любим сладкиш. Учителката и тоя път се изплъзна от ръцете му. И колко глупаво я изпусна — трябваше да отстъпи пред няколко жени! Той я желаеше не само защото беше млада и хубава, но още повече защото беше гражданка и беше жена на един комита, на Велко Скорнев, които осакати лявата му нога. Не беше свикнал беят да претърпява неуспехи, не беше свикнал да се отказва от прищевките си. Ама… Той пак ще се качи горе! Само тая драка тук все ще му пречи — и той хвърли враждебен поглед към приятелката си. Добра бе започнала да му дотяга. И това дете сега, а той не знаеше дали наистина е негово. Нямаше кеф тая вечер Селим бей.

Добра улови злия поглед на бея. Заседнала бе тя като дива круша в преситеното гърло на турчина. Нека. И тя му се бе наситила и преситила. Стига вече — край! Добра бе надянала маска на смирение и кротост, дори и гласът й приличаше на котешко мрънкане. А в същото време в нея ту бушуваше буря, ту мисълта и с едно страшно спокоиствие решаваше съдбата на бея и нейната собствена съдба. Да беше турчинът по-внимателен, той би забелязал в погледа й, колкото и да се прикриваше тя, би забелязал и опустошителната дива сила на бурята в душата й, и късите мрачни затишия на тая страшна буря. Когато Добра покани за втори път бея да му направи още едно кафе, тя бе решила вече да сложи смъртоносна отрова в кафето.

— Хайде, направи още един кафе — каза беят след продължително мълчание, без да я погледне.

Добра усети как пропълзя мраз от сърцето й през цялото тяло до върха на пръстите й. Това беше един дълъг миг. Тя сложи спокоино в джезвето кълцана захар, сложи три лъжички кафе — беят обичаше по-горчиво кафе — и след като хвърли към него поглед, бърз като светкавица, сипа в джезвето и някакъв прашец. Сетне студена вода — кафето да се вари бавно, за да хване хубав каймак.

Добра ходи нарочно в града, за да купи отровата. Тя не бе мислила преди това за отрова и смърт, но щом получи вест за връщането на мъжа си, отиде и даде цяла жълтица на един турчин билкар.

— Искам да отровя две кучета — каза му тя в неговото затулено дюкянче. — Едри, силни кучета. Имаш ли такава, по-силна отрова?

— Имам. Ще отровиш две кучета с нея. Той прибра жълтицата и даде на младата селянка отровата със спокоино, безстрастно лице. „Ти искаш отрова за кучета — ето! Силна, люта отрова. С нея ще отровиш и десет кучета, но ти можеш да отровиш и себе си, ако искаш. Ако ме попита някои, ще кажа: — Продадох й отрова за кучета.“

Добра се върна в Рожден и скри отровата. Мислеше тя да отрови мъжа си, щом си дойде и щом започне да я съди. Но и според това — дали я обхващаше страх от мъжа й, или бремеността й дотягаше, или я обхващаше лошо настроение, или жажда за хубав живот, тя един път мислеше да отрови мъжа си, друг път себе си, трети път и себе си, и него. Или може би няма да отрови никого. Ами беят лесно ще я отърве от вече ненужния и опасен съпруг, чийто образ бе доста избледнял в нейната памет! В душата й ту се надигаше горчива мътилка, ту се понасяше тя в своето лекомислие като перушинка, подхваната от вятъра. Но отровата стоеше скрита в сандъка й.