Димитър Талев - Илинден

— Отвори!

Дона стана — и сама себе си вече не чувствуваше, като че ли друг някои вършеше това, което тя вършеше, — стана и отвори сандъка. На дъното, под дрехите, които бяха наслагани там, беше револверът, които бе й дал Велко. Тя го извади, лъскав и тежък, седефът по дръжката му грееше меко в ръката й, черната дупка на цевта се насочи към лицето й — строга, вледеняващо студена зеница. Дона седна отново на сандъка, с револвера в скута си. Сега тя усещаше ясно студената тежест на оръжието и беше по-спокоина, макар да не знаеше, макар да не мислеше към кого ще насочи револвера в най-страшния миг: към бея или към себе си. А най-страшният миг идеше бързо. Вратата трещеше под силните удари отвън, дори и дърветата, които я подпираха, се поклащаха. Дона се бе излъгала — вратата нямаше да изтрае още дълго. Разбоиниците сега не викаха да отвори, а блъскаха вратата с пушките си и ръмжаха, ревяха разярени.

Жените се струпаха в полукръг, но доста далеко от тримата турци. Като че ли смелостта им стигна едва дотук. На предната редица беше баба Клисурица и гледаше с изблещени старчески очи как насилниците разбиваха вратата. И тя първа пристъпи с половин стъпка.

— Ще разбият вратата! Ще разбият вратата!… — шушукаха, стенеха в уплахата си жените, притискаха се към баба Клисурица.

Тя отново пристъпи. И тъй, докато беше по-далечко, продума несмело:

— Ама какво правите там, аги? Ще уплашите жената! Учителката ни… ще я уплашите.

Обърнаха се и тримата турци, с пушките си в ръце, задъхани, потни.

— Какво, какво! — изкрещя беят. — Я се махнете, че да не ви подпаля кошулите с некои фишек!

Обърнаха се отново и тримата да блъскат вратата, но сега някак отпуснато, като че ли отеднаж умора пресече ръцете им. По песъчливите камънаци зад тях се чуваше скърцащият шум на предпазливите стъпки на жените, които се приближаваха по някакъв общ подтик. Озъби се гневно беят, тръсна глава и насочи пушката си към тях.

— Ама още ли сте тука мори! Ей сега майчищата ви ще разплача!

Жените се спряха, притиснати една до друга, обградили сега с жив плет тримата турци пред вратата. Баба Клисурица беше пак на предната редица и викна с дебелия си глас, като че ли гърлото й отеднаж се отпуши:

— Какво искаш да правиш ти, бей! Нема да ти дадем учителката!

— Нема да ти дадем учителката! Нема… — надигнаха се един през друг крясъци, живият плет около турците още повече се приближи и сгъсти.

Повече и нямаше накъде — турците бяха здраво притиснати, оставаше сега само да се сбият с жените или да стрелят в тях. Селим бей тупна с приклада на пушката си на земята и се подпря с две ръце на цевта й, по-зеленял от яд, аленият му фес се бе смачкал, лъскавият копринен пискюл се размахваше пред очите му.

— Какво искате? — продума той с отпаднал, хриплив глас. — Хайде вървете си, откъдето сте дошли, че сички ще ви изчукам! Как смейте вие да…

В същия миг стената, що бяха образували жените, сама се разтвори и в тясното място пред вратата се втурна Добра, задъхана — душата и ще излезе, с разрошени коси. Лицето й беше пребледняло от вълнение и умора, очите й пламтяха. Тя протегна две ръце към бея, малки и бели, кротко докосна гърдите му:

— Хайде, Селим бей, немаш работа тука. Аз те излъгах, учителката не е тука. Ето, сички тия жени ще ти кажат, нема я тука учителката, излъгах те аз, да ти се посмея.

— Нема я, нема я тука! — чуха се и други гласове. Добра лъжеше — това знаеха и турците, и жените, — тя лъжеше, за да може Селим бей да се оттегли с чест. Той се огледа, погледна и другарите си — нямаше друг изход. Какво — да избие ли всичките тия жени? Те бяха може би повече от петдесет-шестдесет и биха го разкъсали заедно с двамата му другари. Живата стена пак се разтвори. Жените чакаха мълчаливо. Беят изръмжа нещо на своя език и си тръгна. Другарите му го последваха.

Добра го проследи с очи, после се хвърли на вратата и заудря с малкото си юмруче:

— Излез, учителке, не бои се! Отидоха си турците. Тогава баба Клисурица протегна ръце, вкопча криви пръсти в пояса на Добра и я дръпна.

— Хайде и ти си върви с твоя бей! Хайде, никаквице!

Задърпаха я и други ръце и Добра отхвръкна далеко от вратата. Около нея веднага се сключи тесен кръг от ръце и нозе, които се присвиваха и размахваха, готови да ритат, да дращят, да късат…

— Хайде, никаквице! Курво! Ти си ги пратила поганците тука, а? Знаехме си ние! Курва, турска пачавра…

Добра се присвиваше все повече, сякаш да изчезне, колената й се подгъваха и ако в тоя миг само една от жените я удареше или само да я дръпне с два пръста — за няколко минути би била превърната на кървава дрипа. Но се чу над засилващите се викове и крясъци един глас, познат на всички жени: