Димитър Талев - Илинден

— Какво ли да ти кажа, бей… За мене нема веке Живот в село. Ако не ме убият комитите, селяните ще ме пребият с тояги и камъни. Ако и те не ме затрият, мъжът ми ще ми отсече главата.

Беят помълча и рече:

— Ще дойдеш при мене в града, казах ти. Аз ще продам гората и нема да идвам веке в туй мръсно село. Друго нема какво — така ме съветва и кадията в касабата. Ще кажа да я купят вашите тука, да я купи селото, а ако не ще — друг купувач ще намеря. Така ще се отърва от тая беля и нема да идвам повеке тука.

— Нема да идваш… — подхвана думите му Добра замислена. Сетне тя изеднаж каза: — Ами аз нели имам дете от мъжа си… Какво ще стане с него, ако доида в града?

— Чуждо дете не ща — отвърна беят хладно.

— А… не щеш…

— И без това ще ми донесеш едно… това, що е в корема ти. А и то кои знай дали е от мене.

Добра мълчаливо го погледна, но той гледаше някъде пред себе си. Мръсно турско куче! Тя прехапа до кръв устни, за да не извика. Той я засегна жестоко. Детето беше наистина от него, а той изказваше подозрение, не вярваше. Турчинът и не подозираше какъв опасен огън подклаждаше в тая малка, невярна и променчива, но буйна и страстна жена. Тоя ден и той беше напълно в ръцете на дявола.

Те замълчаха. Добра ходеше нагоре-надолу — готвеше ядене, а в очите на бея гореше все по-ясно една мисъл и той продума:

— Какво става с даскалицата…

Добра търсеше нещо в един долап, беше с гръб към турчина. Тя спря да търси за минутка и беят не видя как по лицето, по шията й се разля бледност, като че ли някакво чудовище бързо изсмука всичката й кръв. Добра отговори с глух, отпаднал глас:

— Тука е…

И отеднаж я обля гореща вълна. Мозъкът й започна да работи трескаво. Мислите й се кръстосваха в лудешко безредие! Учителката! Светица… Нега загине и тя! Нека се измърси от глава до пети. Ето и нейният мъж я изостави, сега и тя ще отвори вратата на бея. Умна за трима мъже, учена — всички й се покланят. Нека легне и тя с чужд мъж, с турчин! Ще видим тогава какво ще каже Велко, къде ще гледа. Ех, как ще се смее Добра тогава! Нека и тя, светицата, стане курва, нека и тя зачене дете от турчин. Е, няма да има по-голяма сладост за Добра. Но защо, какво й бе сторила учителката? Тя, Дона, тя й взе Велко, тя… а старите жени в селото плюеха след нея, след Добра. Ето защо, ето какво й бе сторила тая гражданка! Ще я видим сега дали ще устои…

В сърцето на Добра кипеше буйно и злоба, и ревност, и обида, и омраза. Но лицето й придоби хитър, лукав, предизвикателен израз на сводница, тя се обърна към бея с меден глас:

— Тука е тя, учителката. И е съвсем сама горе. Двамата стари умреха, а мъжът й е с комитите. Като разпусне децата, тя остава горе съвсем сама. Кои ще чуе и види? Младичка е тя и крехкичка като мрена. И мъжа си не е видела кои знай откога…

Беят поглъщаше всяка нейна дума и току се умълча. Виждаше се, че мисълта му не беше тук, той ставаше все по-неспокоен.

— Кога пуща даскалицата децата?

— Ами доста късно следобед. Те се виждат оттука, ей там по пътеката минават, дигат врева.

Млъкнаха. Но говореха ясно погледите им, всяко тяхно движение, дори и мълчанието. Беят беше като унесен — обмисляше, кроеше и не можеше да прикрие вълнението си, предвкусвайки отдавна желана наслада, предчувствувайки постигането на една трудна, но хубава победа. Гражданка, учителка, жена на комита! Вдаден в мислите си, които се въртяха в главата му все едни и същи, той час по час преглъщаше и мокреше с върха на езика засъхналите си устни. И не забелязваше бързите, дебнещи погледи на Добра, които го близваха като пламък.

— Хайде, Добро, кога ще приготвиш яденето!

— Още малко. Ама ти си много нетърпелив…

Дона чу изстрелите и видя турците отгоре, от площадката, още като слизаха в долината. После видя как навлязоха в двора на Добра. Това беше Селим бей — нямаше съмнение.

Тя се върна в училището, децата бръмчаха, наведени над плочите и читанките си, както ги беше оставила. Тя продължи работата си, макар малко несигурно, но дори сама се учудваше на спокоиствието си. В гърдите и бе заседнала ледена буца, но то не беше нищо — тя чувствуваше, че се владее. Така се промъква понякога страхът в човешкото сърце, неусетно и коварно, или това е волята, която го потиска, не му дава да завладее човека. Дона беше сред учениците си — не ще посмеят да дойдат турците, докато са децата тук. Но спотайващият се в сърцето й страх изеднаж избухна: „Ами те, ако дойдат, ще прогонят децата! Само с един изстрел могат… Ще се пръснат дечицата като пилци.“