Димитър Талев - Илинден

През първите дни, след като се разотиваха учениците й, тя като че ли оглушаваше, като че ли целият останал свят оставаше отвъд някаква стена, през която не проникваше ни звук, ни глас. После започна да долавя познатите й шумове на планината и заедно с тях наоколо започна всичко да се съживява. Ето всичко наоколо беше, както преди. Дори тя сега, в своята самотност, забелязваше неща, които по-рано не бе забелязвала. Тя долавяше и най-причудливите подсвирквания на вятъра, неясния говор на гората, долавяше всяка промяна в чудната и непрестанна игра на багрите по планината, чийто тайнствен, скрит живот все по-ясно се разкриваше пред погледа й. Тишината изчезваше за нейния изострен слух. Сама високо горе, на каменната площадка, Дона не се чувствуваше откъсната от живота. Една привечер, излязла на двора, докато високите планински върхове още пламтяха в ален слънчев блясък и небето беше бездънно море от зеленикава светлина, Дона чу далечен познат грак на птица и дигна нагоре лице: високо над нейното каменно гнездо, по прозрачните зелени вълни на небето, плаваше орел, краищата на разперените му крила загребваха слънчева светлина и проблясваха като сребърни весла. Едва ли друг някои би забелязал самотната птица в небесните дълбини и би чул далечния й зов:

„Кря! Кря! Кря!…“

Дона наведе глава и се усмихна едва-едва:

— Станах другарка на орлите.

Нейният истински живот беше вътре в нея. Това беше непрестанната й мисъл за Велко и тая сладостна, постоянна, все по-нарастваща тежест под сърцето й — нейното неродено дете. Дона следеше всяка стъпка на мъжа си из планините, летеше след него с бързите крила на въображението си и колко пъти сърцето й замираше от страх, макар да не знаеше де беше Велко по същото време и дали наистина беше в опасност. С много по-ясен поглед тя се извръщаше назад, към тяхното общо минало, проследяваше миг след миг времето от тяхната първа среща и виждаше всичко по-ясно, по-светло и отново преживяваше всичките си радости, дори негли с по-голяма сила. Повтарящата се радост в спомените хранеше душата й. От някое време в непрестанния трепет за Велко започна да гори, да се засилва друго едно чувство, скрито дълбоко в сърцето й. Това ново у нея чувство беше гордост. Разчу се, че при последното сражение Велко спасил с голяма смелост околийската чета от сигурна гибел. Дона се гордееше с Велко. Всеки бързаше да й каже по нещо:

— Твоят Велко спасил четата, учителке. Хвърлил се напред и я превел между щиковете на аскера. Твоят Велко, учителке…

О, такъв е Велко! Но Дона смирено навеждаше очи — не искаше да се показва горделива пред тия люде, които също се гордееха с нейния Велко и го обичаха.

Сега тя се страхуваше по-малко за него.

И още една опора имаше тя: детето. Живо беше вече то в утробата й. Вечер Дона седеше край огнището и шиеше пеленки, дрешки на детето си. Вече не минаваха по гърба й тръпки, като зли, хапливи насекоми, когато вятърът пищеше в кумина и чукаше като с ръка по прозорците. Скоро, скоро тя нямаше да бъде сама, скоро ще се чуе в тая глуха тишина, която заливаше и изпълваше малката къща като придошла, мътна вода, ще се чуе глас, нов и силен човешки глас. Дона сега и учениците си гледаше с по-други очи. Гледаше ги като майка и очите й бяха пълни с най-хубава надежда. Погледът й се спираше ту върху някоя руса главица, ту върху някои румени, издути бузи или срещаше две блеснали, чисти и дълбоки зеници и тя се питаше: „Какво ли ще бъде моето дете? Такава ли руса коса ще има, такива ли очи?…“

Така минаваха дните й: в тишина, в самотност, в копнеж. Нека минават, нека минават по-бързо, тя няма да ги спре. Нека дойде по-скоро денят, в които ще се роди детето й. И сетне тя ще чака деня, в които ще се върне Велко завинаги при нея. Кога ли ще дойде тоя ден? Тя ще чака, ще чака…

Започнаха да падат първите слани и планината посърна опушена, като да я бяха близали буйни пламъци. Есенните ветрове прескачаха високите хребети, лудуваха из гората, брулеха листата й. Катеричките пълнеха дълбоките си скривалища по хралупите със зрели горски плодове, в храсталаците шумоляха лениви, натежали зайци, по жълтеещите се поляни минаваше Кума лиса с нов лъскав кожух, сита и смирена, а по скалите насреща весело фиюкаха с крила диви гълъби и гукаха издебело с пълни гуши.

Селим бей пак дойде в Рожден. Дойде пак с голяма тайфа и с цяла сюрия 92 92 Сюрия — множество, стадо. ловджийски кучета, но т си гонеше повече човешки лов. Изгърмяха пушки, тупотеха коне, дигна се кучи лай и цялата дружина на бея пак нахълта в двора на Добра Лозанова. Но тоя път тя не излезе да посрещне госта си и той побутна здраво залостената врата. Заблъска тогава беят с цевта на пушката си, но вратата пак не се отвори, а се чу иззад нея гласът на Добра, тих и потаен: