Димитър Талев - Илинден

— Майко!

В стаята стана още по-тихо и страшно. Наведе се Дона над болната, видя лицето й и позна: стрина Скорневица беше мъртва.

Дона не беше виждала така отблизу мъртъв човек и тъй, съвсем сама. Бяха й умрели някога едно сестриче и после едно братче, но винаги я изпъждаха вън, да не гледа. Като умря стрико Даме, свекърът й — никои нищо не искаше от нея. Какво да прави сега? Ето и това трябваше да дойде и да мине.

Наблизу нямаше жива душа. Едно от кучетата вън, усетило присъствието на смъртта, тихо полайваше и виеше. Дона се спря близу до външната врата и се боеше да се обърне към мъртвата. И като че ли чакаше да чуе гласа й, но не нейния истински глас, а някакъв друг, задгробен глас. А знаеше тя, че трябваше да измие мъртвата, да я облече в чисти дрехи, да я сложи по християнски на смъртен одър. Трябваше да изпрати някого за Велко. Къде ли е той сега? Трябваше да прати някого и до дъщерите на умрялата. Дона само един-два пъти бе виждала двете си зълви, задомени в други села. Не, тя нищо не може да стори сама! Не смее и да се обърне към умрялата. Ще чака да дойдат децата. А беше още рано…

Изеднаж Дона се сети, че очите на умрялата й свекърва бяха останали полуотворени. Прокълнат и нещастен е човек, които няма в смъртния си час ръка на свои близък, която да затвори очите му! Прокълнат и нещастен… Така ли трябваше да умре тая жена, майката на Велко? Далеко бяха децата й, а не беше ли и тя, Дона, нейно дете?

Младата жена бързо се обърна към умрялата. Детинският й страх бе заключил сърцето й. Но сега някакъв обръч около гърдите й отеднаж се пукна. С разтуптяно сърце — все още от страх — Дона пристъпи, наведе се над мъртвата и внимателно, като че ли да не я нарани, притисна с пръсти полуотворените й клепки. Дръпна завивките. Колкото беше дребна стрина Ордена, напоследък се бе смалила още повече и лежеше с присвити колена. Дона я обърна на гръб, прибра ръцете й, после, не без усилия, изпружи нозете й. Като усети в отпора на старческите твърди колена, че мъртвата вече се вдървяваше, Дона отново почувствува в сърцето си студен, вледеняващ прилив на страх. Но само за малко. Дона пак се наведе и притегли завивките до гърдите й. Спря се за миг, погледна лицето на умрялата. Старата жена сякаш беше заспала. Не, Дона вече не изпитваше никакъв страх. Тя намери восъчна свещ, запали я, приближи едно столче край главата на умрялата и залепи на него свещта. Бледата светлина на свещта пропълзя и затрептя по лицето на мъртвата, по ръцете й като по студен камък. Мълчаливо се прекръсти Дона три пъти. Тя се обърна и отиде до външната врата — да я полъхне хладният утринен въздух. Не беше още всичко свършено — тя трябваше да окъпе мъртвата, да я облече в по-прилични дрехи. Негде вън се чуха детски гласове — децата започваха да идват. Сега ще ги върне да съобщят в селото. Тя излезе пред вратата. Няколко подранили дечица с торбички през рамо бързаха към училището. Дона ги повика:

— Днес нема да има училище, деца. Баба ви Ордена умре. Вървете си в къщи и кажете там на вашите за баба Ордена. Кажете: учителката горе е сама.

Децата припнаха назад, към селото. След някое време по площадката се зададе баба Клисурица, а после дойдоха и други жени.

Погребаха стрина Ордена до пресния още гроб на Даме Скорнев, долу, в селските гробища в долината. Всичко мина според както беше ред и обичай, людете се разотидоха и в къщи останаха само Дона и двете й зълви — Захария, по-старата, и Босилка, по-младата. Селата и на двете бяха някъде далеко из планината и бяха дошли едва на другия ден след смъртта на майка си, та веднага щом пристигнаха, погребението започна. И сега нямаше поп, та старците, доколкото знаеха, рекоха по някоя молитва.

А Велко не дойде на погребението на майка си. Тръгнаха двама души негови другари от селската чета да го търсят из планината и по околните села, но се върнаха на другия ден без него. Те бяха влезли в следите на околийската чета, но и дотам спряха. Научиха от верни люде, че три силни потери от аскер преследваха четата от три страни и тя беше постоянно в движение, за да не попадне в обсада. Те се върнаха в Рожден — къде ще гонят Велко… Ех, бог да прости бабичката!

Двете сестри, Захария и Босилка, бяха дошли бързо, но не бързаха да си отидат, макар че бяха оставили къщи, деца. Те и двете бяха по-стари от Велко, имаха неговите сиви очи. Захария беше едра, кокалеста, над тридесетгодишна жена, а Босилка беше няколко години по-млада и дребна като майка си. Дона забеляза, че те се държаха студено, дори враждебно към нея, но си помисли, че това е от скръб. Ала като останаха сами в къщи след погребението, Захария, както беше намръщена, изеднаж каза: