Димитър Талев - Илинден

— Благословила и тебе Богородица, учителке. Да си жива и здрава!

— Това е женски дел и не ще го избегне никоя жена, която се е родила жена, а не безплоден камък.

— И ти като нас, учителке. И ни ставаш още помила. Аз съм родила дванайсет и нели виждаш, сега съм на шейсет и осем години.

Старците не я повикаха, а сам Павле Локвенец стана и пристъпи към нея с тояжката си. Отвориха му път жените и млъкнаха да чуят какво ще каже на учителката.

— Ами, учителке, днеска е Кръстовден… Нема ли да ни отвориш утре училището? Лани по-късно започнахме, след Димитровден, но знам аз, сега е време, след Кръстовден.

— Така е, дедо Павле. В града вече са почнали. Ще отворя и аз училището, стига да ми кажете.

— А — Ела, ела да идем там, при старците.

Той се обърна по старчески с цялото си тяло, повлече нозе към пейката. Дона го последва.

— Повели и при нас, учителке — заговори друг от старците. — Ти си ни учителка и навсекъде ти прилича: и при жените, и при мъжете.

— Ох… — седна отново на пейката Павле Локвенец и Дигна към Дона мътните си старчески очи: — Нема го, щерко, свекъра ти Даме… той те доведе миналата година. Нема го тука и юнака ти… Но ти и сама си знайш… Ще те питам тука пред тия старци да чуем думата ти: съгласна ли си да ни бъдеш учителка и тая година?

— Съгласна съм, дедо Павле.

— Като лани ли — за осем лири и прехраната?

— Аз вече си имам своя къща в Рожден, дедо Павле. Нема защо да ме храни селото — да се мъчат децата да ми носят храна, но ще ви искам дванайсет лири за тая година. И аз имам къща да гледам сега, макар да сме само две жени.

Помълчаха старците, само един от тях раздвижи беззъби челюсти, дъвчеше думите си:

— Дванайсет лири… дванайсет… Не са ли много… Дълго кима с глава Павле Локвенец, преди да продума, и най-после рече:

— Не са малко пари дванайсет лири. Но кого ще търсим, като си ти тука и кои ли ще дойде за по-малко? Ти добре си помислила за сичко, учителке. Не щеш с прехрана — така и за нас е по-лесно. За нас може да нема, но като сме дали дума, за тебе требва да има. А никои нема да ти прати само хлеб и сол. Сега и за нас ще бъде по-лесно. Учена си, добре си помислила за сичко. И ти имаш къща да гледаш, така е. Нека бъдат дванайсет лири, учителке, тая година. Нема да погази думата ни и дедо владика. А, какво ще кажете… за дванайсет лири — обърна се той към другите старци, наляво и после надясно.

— Харно… Е, харно…

— Дванайсет лири… Е, харно де, харно…

Пак закима с бялата си глава Павле Локвенец и рече:

— Иди сега, учителке, кажи на жените да пращат от утре децата на училище. А за другото — немай грижа. То си е наша работа.

Тръгнаха всички да си вървят — време беше. Тръгна да си върви и Дона сред цяла дружина жени в шарени носии, като сред ярко разцъфтял се храсталак, които се люлее от вятъра, сред тихия, ритмичен звън на сребърните и медни пари по нанизите. Питаха я и я разпитваха за училището, всяка майка питаше за своето дете едно и друго. Едва когато наближи къщата и трябваше да се отдели, една от жените — баба Клисурица, яка, още пъргава шестдесет и пет годишна жена с твърд, смел поглед и алени бузи — едва сега се сети да я попита със своя гърлен, почти мъжки глас:

— Ами къде е свекърва ти? Не беше в църква.

— Немощна е малко от вчера — отговори Дона.

— Ееех… — обадиха се други от жените — стар човек веке… И на нея много й се събра, сиромашката: мъж, син… Пуста майка! Е хайде, учителке, со здраве! Утре ще ти пратиме дечицата. Ти му мисли, а у нас в къщи ще постине.

Дона се отправи към къщи. Предния ден стрина Ордена легна болна, не пожела да стане от леглото и тая сутрин. Като се върна от църква, Дона отиде да я надзърне:

— Как си, майко? Още ли не ти е добре?

— Не ми е нищо, чедо, нищо не ме боли. Само искам тъй да си полежа. Не ми се става, не мога да стана. И малко нещо тука, за гушата ме стиска.

— Полежи си, полежи си, майко. Почини си. Искаш ли нещо?

— Нищо не искам, сине.

Старата жена утихна, като че ли и не дишаше. През целия ден тъй. Дона се опитваше да и заговори, да й даде нещо да похапне.

— Нищо не искам, щерко.

— Да повикам некоя жена, майко, да те види, да те полекува. Да повикам баба Клисурица, тя питаше за тебе тая сутрин.

— Не, сине… Утре ще видим. Да пренощувам… може и така да ми размине. А харно е да дойде КлисУрица… тя умей. Ама утре, утре… Кого ли ще пратиш утре да я извика, сама си…

— Некое от децата. Утре отварям училището. Ще дойдат деца.

Тихо лежеше в коравото си легло старата жена и така я остави Дона през нощта. Поиска само една глътка водица. Дона й даде и се прибра в стаичката си. Като излезе отново на другата сутрин, стори й се, че в голямата стая е някак много тихо. Спусна се с тревожно предчувствие към болната.