Димитър Талев - Илинден

Трима от върховистите бяха се отделили вече от своята група, веднага след тях се отделиха още двама Един от тях каза:

— Ние ще останем тук, с вас. Ето, братя.

Наоколо настана шумно оживление; чуваха се весели гласове, чуваха се и псувни. Наредено бе двама селяни да придружат групата на върховистите и да я предадат на съседния район, за да продължи пътя си към България. И те веднага тръгнаха през планината.

Двете чети и селската милиция напуснаха Мурени още тая сутрин. С тях тръгнаха и петимата върховисти, които бяха решили да останат в Македония. Поведен бе с четата и Чалмата. Като навлезе цялата дружина в близката гора, двамата четници, които придружаваха убиеца, избутаха го в един дол и го убиха там с щиковете си. Преди да умре, той нададе грозен вик и цял трепереше.

Около един месец по-късно Върховният комитет изпрати през границата други чети с цел да дигнат общо въстание в Македония. Четите успяха да увлекат населението само на Джумайската околия. От 23 септември, когато пукна първата възстаническа пушка, до 1 ноември станаха деветнадесет сражения между въстаниците и аскера главно в Джумайско, но също и по съседните околии — Мелнишка, Петричка, Разложка, Малешевска, Струмишка. Последицата от това предизвикано отвън въстание бяха стотици и хиляди души мъже и жени избити, изтезавани, изнасилени, стотици къщи и цели села ограбени и опожарени, хиляди бежанци към България и една страшна зима за останалото население в тия околии, които бяха дълги месеци наред блокирани от многочислена турска воиска.

Дъхът на планината бързо изстиваше, остро се чувствуваше в него стипчивият, горчив мирис на горската Шума, на зрелите треви, които ставаха твърди и бодливи. По високите долища сутрин край скалистите върхове на планината пропълзяваше лека прозрачна мъглица, която бързо изчезваше още при първите слънчеви лъчи. Късо беше лятото в планината и вече бе отминало. Като утринна мъглица, лека и прозрачна, започна тъга да забулва погледа на Дона. Тя не знаеше откъде иде тая тъга — мъката й по Велко беше много дълбока, — може би беше тъга по отминалото лято, може би беше неясен страх пред приближаващите се зимни бури или беше поради самотията и, а може би тъгуваше за своите близки в града. Дойдоха Мирче и Кузо да и предадат нейния дял от продадените дотогава греди, дъски, дърва и Дона им каза:

— Натоварете тия дни добичетата с дърва и ги закарайте у нашите в града. Кажете им много здраве от Дона, щерка им. Нека се топлят през зимата. А за сметката — ще си я прехванем; вашето нема да се загуби.

— Лесна работа, учителке — отвърна Мирче колкото великодушно, толкова и неясно: ще си иска ли своето от тия дърва, или няма да го иска.

— Не, вие ще си получите вашето — настоя Дона. Сега тя имаше още една грижа: ще я назначат ли селските старци и тая година за учителка? Досега никои не бе отворил уста да продума. Може би старците мислеха, че щом е тук и вече е тукашна, ще си бъде учителка — нямаше защо наново да я назначават. Това беше право, но все пак… Сега трябваше тя да се грижи за семейството. Скоро ще дойде и детето…

Но Дона може би тъгуваше заради рожбата, която носеше в утробата си. Детето беше вече живо в мислите й. И как започваше то, мъничкото, живота си още неродено! Първите душевни и телесни тревоги и болки, в началото на своята бременност, Дона преживя някак скришом, съвсем сама, покрай другите по-големи тревоги около Велко. Когато детето оживя и в мислите й, и в утробата й — тя беше и наистина сама. Какво можеше да сподели със свекърва си? Старата жена ще й каже: „Ами нищо — трудна си и като му дойде времето, ще родиш.“ Скоро след заминаването на Велко тя усети първите движения на детето. Там беше то, милото, под сърцето й. Тя плака в стаичката си от радост, но и от скръб: детето й живееше, растеше, а беше като сираче, без баща. Ето как започваше то живота си още в утробата й!

Ала във всички тия скърби и болки, и грижи, които я връхлетяха толкова млада и тъкмо когато бе намерила щастието си, във всички тия изпитания, тревоги и страхове сърцето й неусетно и все повече се обличаше в твърда кора, в яка броня. В скърби и грижи се бе родила, в дълбините на студени и мрачни води, но сега плаваше по повърхнината и разбиваше вълните с гърдите си. Така тя растеше душевно, зрееше и възмъжаваше.

Тая година на Кръстовден се събра доста народ в църквата. Служба не се отслужи — нямаше свещеник, а нямаше го и Даме Скорнев да изпее поне една или две молитви. Людете влизаха в църквата, шепнеха имената на бога, на Богородица и Исуса, лепяха свещи по свещниците и се кръстеха. Пак бяха дошли повече жени и деца. Дошли бяха и старците. Дона също влезе в малката църква, запали няколко свещи и после, заедно с всички други, излезе в малкия двор пред църквата. И пак както всеки празник старците насядаха на пейката край стената. Дона чакаше да я повикат и стоеше с жените, които се спираха около нея и я питаха за едно или друго. Някои от по-старите жени познаха в очите и по петната на лицето й, че е бременна, и с топло, майчинско съчувствие, с една чудна за тия селски жени деликатност й загатваха какво са познали: