Димитър Талев - Илинден

Гьоре Павлев гледаше мрачно пред себе си и нищо не продума. Секретарят Наумов рече развълнуван:

— Не са тръгнали те за доброто на Македония, щом е против волята й, но дано не се стигне до кръвопролитие.

Дружината тръгна за Мурени след полунощ пристигна до селото малко преди да се раздени. Другарите на Ванков срещнаха в тъмнината двама тамошни люде, които бяха излезли да посрещнат засилената околийска чета, както бе уговорено чрез куриерите.

— Какви са тия люде, офицер бил воиводата им, ама да ги видите само — започна единият от муренците и гласът му потреперваше. — Още не са влезли в селото и вие, велят, сички сте предатели! Хванаха нашия селски ръководител, Силяна Размов, вързаха го, ще го колят!

Село Мурени беше в едно дълбоко долище, обградено от три страни с гористи стръмнини, и върховистите бяха сложили часовои само по пътя за града. Засилената околийска чета обезоръжи часовоите, влезе незабелязано в селото и обсади здраво трите къщи, в които се бяха настанили върховистите. Селяните веднага бяха усетили четата, наизлязоха мнозина и всякак й помагаха, а неколцина излязоха с пушките си и се присъединиха към нея.

Милош Ванков, Наумов и йоле Ядрев влязоха направо в къщата, дето беше воиводата на върховистите с петима свои другари. Тъмно беше в ниската каменна къща и едва когато Ванков, Наумов и Ядрев влязоха в стаята, дето спяха шестимата върховисти, чу се сърдит, но ясен, сякаш детски глас:

— Кои е бре? Кои влиза…

Раздвижиха се много люде в тъмнината, дочу се подрънкване на оръжие и после се чу строг, заповеднически глас:

— Я запалете веднага светлина!

— Не сме лоши хора — рече Ванков.

Някои се опитваше да запали кибрит, но една от жените в къщата влезе със запалено газениче, като го засеняше с ръка, и го сложи на една ниска поличка. Сега Ванков се намери срещу един млад и доста висок мъж с ниско остригана глава, с големи тъмни очи и дълги поразрошени мустаки; той стоеше насреща с изпъчени гърди, взел набързо в ръка револвера си в кожен кобур с широк ремък, и не личеше, че току-що се бе събудил. Очите му проблясваха остро при слабата светлина, която трептеше колебливо по брадясалото му лице. С бързо, привично движение т си препаса револвера и рязко попита:

— Кои сте вие? Как влязохте тук?

— Поручик Димитров, ако не се лъжа — каза Ванков. Застаналият срещу него мъж кимна сърдито с глава, а Ванков продължи: — Не беше много трудно да се влезе тук.

— Я, приятелче — чу се същият почти детски глас и сега прозвуча присмехулно. — Влезъл си, ама де да видиме как ще излезеш… Пък и пушки надигнали…

Ванков се обърна нататък. В единия ъгъл на стаята се бе изправил като мечка на задните си нозе един около тридесетгодишен мъж, доста приведен, с дебел врат и голяма глава, с широко кьосаво лице, та и при слабата светлина на газеничето личаха едрите му груби черти, но малките му очички се губеха в сянка под ниско ръбесто чело. Той беше почти нисък на ръст, но широк, късите му нозе бяха леко извити навън, а ръцете му бяха много дълги и дръпнати назад. На главата му бе натиснато плитко калпаче, той, види се, така бе спал, а в пояса му, препасан и с патронташ, бяха набучени револвер и два ножа. Какъвто изглеждаше силен и груб, чудно звучеше почти детският му глас. На широкото му лице, някак оголено и дори без вежди, стоеше като залепена там лукава усмивка, долавяха се весели, присмехулни нотки и в гласеца му, но малките му очи тънеха в черна сянка. Той продължи:

— Виждам ви аз, приятелчета, кои сте и що сте и ще ви кажа, че отдавна веке не съм гризвал крехко даскалско месце. Яде ми се мене блажно, обичам аз, приятелчета, блажно.

Поручикът му махна с ръка да млъкне, той поклати голямата си глава, ръмжейки глухо, а лицето му все тъй се усмихваше.

Наскачали бяха и петимата върховисти, само един от тях продължаваше тихо да лежи в ъгъла и може би все още спеше. Двама бяха взели пушките си и стояха наежени до воиводата си. Той кимна строго към Ванков:

— Говорете.

Ванков подпря мършавите си ръце върху цевта на своята мартинка и попита спокоино, макар да напираше в гърдите му силен гняв срещу тия люде:

— По чия заповед и с чие разрешение сте навлезли въоръжени в нашия район?

— Не ви дължа никакъв отговор — отвърна бързо поручикът, но сетне отеднаж рече: — По заповед на Върховния революционен комитет. А вие какво?

Ванков продължи:

— Веднага ще ни предадете оръжието си всички и ще се върнете, откъдето сте дошли. В противен случай…