Димитър Талев - Илинден

Кузман Велянов, Милош Ванков и Йоле Ядрев бяха комитетските ръководители в селото. Йоле Ядрев беше овчар, повече с овци и кози се занимаваше, имаше кошара в планината, но за комитетската работа всякога оставяше и овци, и кошара. Имаше той шест деца и само две от тях бяха по-ячки, помагаха му донякъде, когато правеше сирене или събираше зимна храна за овците. Каза му някои за тия шест дребни деца:

— А бре, йоле, ти къде с тия шест деца, сиромах човек си, не е шега комитетската работа: и в затвор можеш да попаднеш, и турците може да те убият.

— Ами тъкмо за тия деца бре, люде, работя аз с комитета. Да видят те поне бел ден. Може аз да не дочакам, но като се освободи Македония, такова време ще дойде, че никои гол и гладен нема да остане.

Около тях тримата се събираха и други млади, пък и по-стари мъже в Дебрища, тях слушаха за всичко, а някои, отишли по гурбет, в писмата си до своите люде най-напред за тях тримата ще пишат поздрав, наравно ги слагаха с баща си и майка си. То беше заради Организацията — такава чест и обич имаше тя у всички. Не бяха се клели всички в Дебрища да служат на комитета, но всички бяха готови да служат и служеха, щом станеше нужда. В селската чета влизаха двадесет души — не беше нужно повече. Като се заговори по едно време да се нападне казармата, наскачаха готови за тая работа почти всички мъже в Дебрища, кои с пушка, кой със секира.

А някои и тъй, с голи ръце. В такова място и сред такива люде попадна сега Борис Глаушев. С Милош Ванков той и сега често водеше дълги разговори, те двамата не се насищаха да приказват и спорят. Ванков все носеше книги, отваряше ги, тупаше с ръка по отворените страници и викаше:

— Виждаш ли, виждаш ли какво пише тук? Ти не си чел това нещо. Ти все със своя ум съдиш за всичко, а един човешки ум е малко за големите проблеми. Писали са хората и са мислили — на, чети!

Борис вземаше послушно всяка нова книга, четеше я усърдно и после те двамата викаха и спореха за нея. Един път Ванков каза на Бориса:

— В некои отношения ти приличаш на съпрузите Ничови, еснафин и егоист си като тех. И ти като тех над всичко поставяш своята драгоценна личност, а в живота важно е масата, колективът.

— Нашият народ не е ли един колектив?

— Разбира се. Но ти всичко виждаш със своите очи, а требва да се слееш с колектива, да изчезнеш с него.

— Значи, да изчезна като личност.

— И това нема да е голема загуба, но аз ти казвам да поставиш колектива над своята личност, която не може да съществува без него.

По-други бяха разговорите на Борис с Кузмана Велянов, с Йолета Ядрев и с други като тях. Чрез тях навлизаше все по-надълбоко в народното дело, в самия народ, в душата му.

Той ходи на няколко пъти в града, за да види старите си родители, но към края на лятото даде съгласието си да го условят за учител в Дебрища.

Към края на август Милош Ванков получи от околийския комитет бързо шифровано писмо, с което му се съобщаваше, че към Железник се движи голяма върховистка чета, дошла от България. Околийският комитет нареждаше на ръководството на Железнишкия район върховистите да бъдат обезоръжени и върнати назад или, в случай на съпротива, да бъдат унищожени. В писмото се съобщаваше също, че е дадено нужното нареждане до двете чети, околийската и полската, които да бъдат засилени и от милиция. Ванков веднага изпрати куриер, за да влезе във връзка с околийската чета, а още рано на другия ден получи съобщение, че в гората Летница, близу до Дебрища, беше Гьоре Павлев с четата си.

— Ще доида и аз с тебе — каза Борис Глаушев на Ванков. — Заедно ще гоним върховистите.

— Не — отвърна рязко Ванков. — Не са нужни там двама даскали. Един стига. Ще вървим с Йоле Ядрев и неколцина от селската чета. Ще вземем люде и от другите села. С пушки.

Ванков обу опинци, препаса патронташ, взе пушка. Борис го гледаше учуден — свикнал бе да го вижда повече с книга в ръка.

За два дни в гората Летница се събраха двете чети, надоидоха малки групи въоръжени селяни, та цялата дружина нарасна на петдесет души. В същото време непрекъснато сновяха куриери и съгледвачи, които следяха движението на върховистката чета. Дойде вест, че върховистите бяха навлезли вече в Железник и се бяха настанили в село Мурени, на около три часа път от Летница. Те бяха двадесет и двама и ги водеше българският поручик Димитров.

— Даскале — каза околийският воивода на Милош Ванков, — ти ще се разправяш с них. Дошли са синковците майчини да освобождават Македония. Пък ако не щат да разберат от дума — ние с Гьорета ще ги наредим.