Димитър Талев - Илинден

— Харен човек. И за Ружа той… от добро сърце. А те бяха като деца — с вроден усет към всяка истина и към всяка лъжливост.

Тая година един от учителите напусна Дебрища и оставаше като класен учител само Милош Банков. Тогава се заговори по селото за Кузмановия зет — да стане даскал в Дебрища. Заговори му и сам Кузман, но отдалеко, да не помисли зетят, че той иска да го върже за себе си, пък и кои ще се съгласи лесно да дойде от града в село. Борис и сега си спомни думите на Делчев за селото, но все още поклащаше глава неопределено. Той попита невестата си:

— Кога ще си се приберем, Руже, у нас?

— Не, още малко… — отвърна тя, а очите й бяха, пълни с молба и страх. — Да постоим тука още некое време.

Но Борис жалеше и родителите си, останали бяха сами старите люде. И той поклащаше глава неопределено.

А Дебрища беше доста живо село — най-голямото село в Железник. Тук имаше и малка чаршия, ставаше пазар всеки вторник за по-близките села. С препитанието беше трудно — нямаше препитание за всички, планинско село беше, земята беше малко, не даваха и горите наоколо хляб за толкова люде, та мнозина от по-младите мъже ходеха по гурбет в Цариград, в България, във Влашко. Но като се връщаха гурбетчиите, донасяха в Дебрища и някои градски привички и склонности. От някое време в селото имаше мюдюр 89 89 Мюдюр — управител на по-малък град, на част от околия. , които управляваше селата по целия Железник. Дойдоха с него един мемур 90 90 Мемур — чиновник. и десетина заптии с чаушин. Две години по-късно турците направиха в Дебрища казарма, настаниха там аскер с един юзбашия и двама мюлязими. Това не беше по волята на дебрищани, но тях никои не попита.

Мюдюринът си остана същият, като да бяха го забравили тук. В Дебрища дойде с жена си, имаше и едно около дванадесетгодишно момче, но то беше гърбаво и все болнаво. Нае си той къща на края на селото. Друга къща заеха на селския площад и там беше мюдюрството, там живееха мемурът и чаушинът с другите заптиета. Мюдюрицата не излизаше от къщи, а ходеше да й прислужва една селянка. Туркинята знаеше само своя си език, но дебрищанката, която отиваше всеки ден у нея, разправяше по селото за живота в мюдюровата къща. Никои в Дебрища не бе виждал мюдюрицата, а дебрищанката разправяше:

— Млада е още и хубава. Кадъна. Бела, с големи очи. Нищо не работи, само седи и кои я знай що мисли по цел ден. Загледа се през прозореца и с часове не се помръдва. Детето й се около нея. Като го приспи, седне до леглото му и плаче; сълзите й сами текат — жали тя за детето си. Невесела жена и кои знай какво й е още на сърцето. Сичко е оставила на мене и като седне да яде — по две залъчета. И детето й е такова, но то е болно. Ама и мюдюрът е такъв.

Синан ефенди, мюдюринът, беше също млад човек, сух, малко попрегърбен. Ходеше с доста овехтели дрехи, колената на панталоните му бяха издути, сюртука си закопчаваше от горе до долу. Кои знай откъде бяха научили това дебрищани, казваха, че бил учен човек и че султанът го изпратил в Дебрища повече като на заточение. Никои не знаеше дали беше доволен или недоволен тоя човек от съдбата си, но еднаж бе казал:

— Хавата е добра тук за момченцето ми.

Види се, и той жалеше много гърбавото си дете. Ходеше все с наведени очи, приказваше тихо, с глух глас, научил бе и няколко нашенски думи. Рано всяка сутрин, в определен час, отиваше в мюдюрството, стоеше там до късно следобед, пушеше цигара след цигара, изпиваше и по три-четири кафета. Рядко ще влезе при него дебрищанец или друг някои от околните села за някаква разправа и мюдюринът седеше по цял ден сам в канцеларията си. И може би беше по-доволен от тая си самотия — тъжен човек беше и той, огорчен, като да бе рухнало нещо в него. Учителят Милош Ванков трудно се сдържаше да не каже какво мисли, а бе влязъл той еднаж и при мюдюрина; едно от заптиетата бе набило двама негови ученици и Ванков бе отишъл да се оплаче. Те започнаха разговор, а Ванков и пред него не се сдържа.

— Турция — каза той — от петстотин години не е помръднала ни стъпка напред, всичко гние в нея. Ако има някои да се борят против властта, те не се борят толкова за свое царство, колкото се борят за напредък и свобода.

Мюдюрът му отговори с тихия си глас:

— Не мислете, даскал ефенди, че всички други в Турция са доволни от безредието и неправдите в нея. Борете се, даскал ефенди — каза му направо турчинът, — но недейте с оръжие и с кръв.

Такъв човек беше Синан ефенди и кои знае как бе станал мюдюрин на такова място като Железник, но чаушинът му Хасан и неколцина от заптиетата му бяха голямо зло за дебрищани. Също и другите заптиета — те пък бяха вечно гладни и жадни. А още по-голяма беда за Дебрища беше аскерът. Като дойдоха още първия ден, воиниците се пръснаха из селото, влизаха по дворищата, задигаха каквото им попадне за ядене, преследваха младите жени. Тогава ходиха селските старей при мюдюрина, а той ги изпрати при юзбашията в казармата. Юзбашията прибра аскера си и беше строг, биеше воиниците с камшик, но и сега някои от тях влизаха в селото. Аскерът често отиваше да гони комити из планините и тогава селото биваше по-спокоино, ала като се случеше комитите да убият някого от воиниците, връщаха се те още по-зли, та дебрищани държаха портите си затворени. Откакто бе дошъл аскер в Дебрища, млада жена не смееше да излезе сама ни по селото, ни по нивата или в гората. Не беше страхът само от простия аскер — по дворищата се заглеждаха и тримата забити 91 91 Забит — офицер. . Подмамил бе единият една млада невеста и тя бе почнала да го пуща в къщата си. Но тоя срам за селото не продължи много, йоле Ядрев, селският воивода, уби блудницата сред двора и, а друга такава жена не се намери вече в Дебрища.