Димитър Талев - Илинден

— Господин… — обади се насреща поручикът и продължи: — Ние идваме тук да се борим за свободата на Македония и да дигнем на оръжие тоя робски народ. Повечето от нас са македонци, и аз също, даже и Чалмата. Македония е българска земя и аз съм български офицер, дошъл съм тук да изпълня своя дълг.

— Господин поручик — отвърна Банков, — които иска да помогне на поробения македонски народ, той влиза в редовете на неговата организация, подчинява се на нейния устав и закон. А вие убивате хората и, най-преданите й хора, и сте само оръдия на Фердинанда, които иска да прави велика България.

Поручикът мълчеше. Банков се обърна към събраните наоколо:

— Какво да ви кажа повече аз, братя — съдете вие сами що за хора са тия и кому служат: дошли са тук и са убили Силяна Размов, а вие всички знаете кои беше и какъв беше Силян. Те убиха най-верния човек…

— Аз не съм казвал да убият задържания — прекъсна го пак поручикът.

— Но вие доведохте тук убийците — отвърна веднага Банков и продължи: — Те убиха най-верния човек на народното дело в Мурени и са дошли да ви лъжат, че ще ви освободи Фердинанд, които е винаги готов да пожертвува Македония и македонския народ, да ги потопи в море от кръв заради своята царска корона.

— Дайте ни ги да се разправиме с них! — чу се силен глас и после се надигна шумна врява наоколо.

Банков дигна ръка и отново настъпи тишина. Той каза:

— Имаме заповед да вземем оръжието им и да ги пуснем да си вървят, откъдето са дошли. Така ще направим. Ще задържим само убийците на Силяна Размов, които требва да получат своето заслужено наказание: убиеца и часовоя, които е предал нашия Силян в ръцете му.

Двамата виновници стояха сами край групата на върховистите. Стоеше там все тъй приведен, с отпуснати дълги ръце Чалмата и лицето му сега беше съвсем побеляло при светлината на ясното лятно утро. До Чалмата стоеше часовоят — висок млад човек, с дълъг врат и глава много малка спрямо дългото му тяло. Той все облизваше устните си и гледаше пред себе си с опулени, празни очи. Сякаш едва сега разбра той какво каза Банков и току викна с пресипнал, плачлив глас:

— Не съм виновен… аз не съм виновен! Чалмата дойде и ми каза… воиводата заповядал да заколи селянина… бил наш противник и го напсувал него, Чалмата. Той, Чалмата, и по-рано искаше да заколи двама селяни… той се с ножовете… Не съм виновен аз, братя… Той ме излъга и аз го пуснах при селянина, а той беше вързан и Чалмата веднага го уби с нож.

Банков пристъпи, мина през редицата на четниците, които бяха обградили върховистите, и се спря пред Чалмата:

— Верно ли е това? — Чалмата нито се помръдна. Ванков отново попита: — Верно ли е, че си го излъгал?

Чалмата пак не отговори. Ванков сви лице от погнуса:

— Ти искаш и него да погубиш. Какъв човек си ти? Убиец… — Сетне той се обърна към поручика: — Ето какви хора сте повели. И тоя хубавец… Приберете си го!

Той бутна часовоя към другите върховисти. Часовоят отвори още по-широко очи, облиза наново устните си и сякаш не вярваше, че бе спасен от наказание. Тогава пристъпи към Ванков друг един от върховистите — същият, които пръв се бе възмутил от убийството на Силяна Размов. Той беше също млад човек, мургав, чуваше се как диша дълбоко от вълнение.

— Не… аз… — започна той — аз не съм дошъл тук, за да вървя против тоя народ! През целия път си мислех, като виждам какво е тук, и мене сега всичко ми става ясно. Народът тук се бори, има си своя организация и не ще никои да му се бърка, а нас там, в България, ни лъжат. Братя — викна той по-високо, със закрепнал глас, — аз съм от България, но искам от сърце да се боря за свободата на Македония, да се боря с вас заедно, а не против вас, приемете ме във вашите редици, от сърце желая!

Той млъкна, но се чуха и други гласове сред групата на върховистите, раздвижиха се там още неколцина, размахаха ръце:

— И аз искам! И аз съм от България! Разбрахме всичко, лъгали са ни, а нали виждаме какво е тук и по целия път дотук… Приемете ни с вас… — Аз пък — чу се и друг глас там, — аз съм си македонец…

Отдръпнаха се настрана и четиримата — Ванков, Чендов, Павлев и Наумов, говориха те тихо помежду си някое време. Сетне Гьоре Павлев се приближи с бързата си походка към Чалмата и го издърпа за пояса, кимна на двама от четниците, които веднага застанаха с пушките си от двете страни на убиеца.

Пристъпи и Ванков, застана срещу групата на върховистите и рече:

— Македонският народ приема с радост и благодарност всяка братска, искрена помощ в своята борба. Които от вас желаят искрено да помогнат на своите поробени братя и са готови да се подчинят на наредбите на Вътрешната организация, на нейния устав, ние ще ги приемем в нашите редици с отворени обятия. А другите веднага да се връщат, откъдето са дошли, и ако още един път бъдат заловени с оръжие на македонска, земя, към тех ще постъпим, както към всички врагове на Македония.