Димитър Талев - Илинден

И тя продължаваше работата си, но вече като без душа. Децата се вглеждаха в нея. Дона улавяше втренчените им погледи, пълни с неясно съчувствие и уплаха. Дойде и несигурната решителност на отчаянието:

„Да става каквото ще! Нема да пусна децата, докато не свърша часовете си. После… ще видим.“

Но времето не спираше. През прозорците се виждаше как се бяха удължили сенките вън. Врабчета се събираха на ята и цвърчаха оглушително. Ниско надвесеното слънце огряваше северните височини на планината. И Дона каза с глух глас, като да беше затъкната кърпа в гърлото й:

— Хайде сега, деца, вървете си. Утре пак навреме.

Тя едвам дочака да се отдалечат надолу по пътеката и последните няколко деца, върна се бързо и пусна кучетата. Сетне влезе в къщата, затвори и голямата, и малката врата, която водеше към задния двор, бутна с разтреперани пръсти железните резета, подпря здраво вратите с дърветата, които преди бе донесъл Велко. В къщата стана тихо и тъмно — през малките прозорчета, на които имаше железни пръти, едва се прецеждаше бледата светлина на гаснещия ден. Никои не може да влезе тук сега! Дона приседна на сандъка в ъгъла — нямаше повече сили да стои на нозете си, но бързо се успокои.

— Ето… децата слизат отгоре! — подвикна Селим бей, задъхан от нетърпение. Той и преди това едва се задържаше на едно място. Пристегна силяха си, взе пушката и излезе, накуцвайки с лявата си нога: — Хайде, агалар.

Вън го чакаха двама от най-верните му другари, въоръжени и те до зъби. Извикал ги бе от съседния двор и дълго ги държа вън готови. Те тръгнаха след него като верни кучета. Ако погледът на Добра, с които сподири тя бея, би бил пламък, за един миг турчинът би се превърнал на пепел.

Ала имаше и други зорки очи, и други пламенни погледи, които следяха какво ставаше около къщата на Добра. Когато излязоха тримата турци и се отправиха към пътеката за площадката горе, зад тях се чу шепот, тихи гласове, през плетища, край огради:

— Отиват горе! Ами учителката, учителката?… Децата, които се връщаха от училище, срещнаха тримата турци и подплашени, се отклоняваха от пътя им, после бързо затичаха нагоре, по отсамната стръмнина над долината. Те се разпиляха по кривите пътеки и улички, пресрещаха ги сподавени гласове:

— Къде отиват турците? Сама ли остана учителката горе?

— Сама… Сама е горе.

А горе, откъм площадката, се чуваше вече лаят на двете кучета, отекваше на разни страни бърз и Яростен. Малко по-късно горе изпукаха няколко пушки — турците стреляха по кучетата. Понесе се жален, болезнен кучешки вой и полетя над долината. По стръмнината отсам, по дворища и по пътеки се надигаха и се надпреварваха тревожни гласове:

— Учителката! Учителката!

Първа се показа — от земята ли изникна? — баба Клисурица. Тук и там по пътеките след нея се зададоха и други жени, размахали ръце в отчаяние и с нарастваща смелост.

— Скоро, скоро! Да спасим учителката. Сички, сички…

Проточиха се редици от жени, върволици от мрави, спуснаха се в долината и сетне цялото село видя как баба Клисурица ги водеше като царица пчела роило се улище по стръмната пътека накъм високата каменна площадка. Наизлезли бяха и турците — другари на бея, — и гледаха с глупешка почуда тая размирна, тревожна сюрия от жени. Не се досещаха за нищо те и гледаха като овни иззад селските плетища.

Излязла бе на двора си и Добра. Тя проследи бея по пътеката нагоре, видя и децата, които се връщаха от училище, видя и баба Клисурица, която поведе жените. А те, кажи го, почти всички минаха край нейния плет и нито една не обърна лице към нея, не й махна с ръка да тръгне и тя с всички. Тия жени бързаха да спасят учителката от бея, а тя, Добра, го изпрати горе. Тя гледаше мълчаливо шарената тълпа на жените, които бързаха нагоре. И като че ли виждаше пожар, които сама бе подпалила — така тревожно, така лудо биеше сърцето й. Всичко наоколо се обърна, завъртя се пред очите й в шеметна вихрушка. И вътре в нея, като в празна тъмна пещера, проеча вик, проеча нейният собствен глас:

„Що ми е сторила учителката, та искам да я погубя! Бесна кучка съм аз, проклета! Ето сички, сички тичат при нея…“

Тя дръпна забрадката си, за да не се задуши, някаква незнайна сила я тласна надолу, подир другите жени.

— Отвори, даскалице!

Дона позна гласа на бея, макар да бе го чула само еднаж. В същото време, заедно с гласа на турчина, тя чуваше жалния вой на едно от кучетата, което беше ранено от турците. Всеки косъм по главата й оживя и се раздвижи. Вратата, напъвана отвън, леко пропукваше.