Димитър Талев - Илинден

През първите дни на месец март Дона роди момиче. И така се случи, че го роди сама, без ничия помощ.

Започнало бе да се стъмва и Дона забеляза, че баба Клисурица имаше някаква грижа. От някое време бабичката беше непрекъснато с нея, тук и спеше, но сега нещо я безпокоеше и старата жена не можеше да скрие.

— Как си, как се чувствуваш? — попита тя. — То нема да бъде и тая нощ, така ми се чини мене.

— Нема ми нищо — отговори Дона. — Както винаги съм и не изглежда, че скоро ще бъде.

Баба Клисурица я разглеждаше внимателно, дори протегна твърдата си ръка да опипа корема й. Сетне каза:

— Има жени, които износват до края на деветия месец, а ти едващо си почнала деветия месец. Не, не… Не ми изглежда скоро… Да бех отишла да повидя стареца си за малко — обърна изеднаж приказката си тя. — Четири дни не съм го виждала, а без мене за нищо не го бива.

— Ами иди, бабо, иди да го видиш.

— Да ида, а? Какво ще кажеш…

— Иди, иди.

— Само тая нощ. Утре още по тъмно ще доида. Ама ако те е страх — кажи. Нема да мръдна оттук.

— Иди, иди, бабо Клисурице, да си видиш стареца. Дона излезе да я изпрати и, на връщане, пусна двете кучета; раненото бе оздравяло и бе станало още по-люто. Тя влезе в къщи, подпря вратите. Сетне драсна кибрит и тъкмо посягаше да запали ламбата, когато усети първата болка, сякаш тъпа игла прониза кръста й. „Това ли е? Започва ли вече?“ — помръдна устни Дона и гореща ръка сграбчи сърцето й. Тя веднага позна, че раждането започваше, но си помисли: „Нема да стане веднага.“ Това отклони за малко вниманието й. Запали ламбата и започна бавно, съсредоточено да приготвя каквото беше нужно. Сложи да се топли вода в огнището, позасили огъня, разгъна и застла леглото си, извади от сандъка пелени и други дрешки за детето, сложи до леглото и едно остро ножче. Болките се повтаряха и ставаха по-чести, но Дона продължаваше да шета, с бавни, тежки стъпки, дори провери дали имаше достатъчно газ в ламбата. Бяха й казали, че родилката трябва да ходи, да се движи, докато може — така и детето ще дойде по-лесно. Тя все още се държеше на премалелите си нозе, докато приготви и нареди всичко, но после едвам успя да запали кандилото в ъгъла и легна. Наредила си беше още преди това легло в голямата стая, за да бъде по-близу до огнището и беше по-широко тук. По лицето й течеше пот и по цялото й тяло. Нов пристъп на болка, сякаш гореща, огнена струя премина през утробата й, един вик сам се изтръгна от разкъсващите се гърди:

— Велко…

Детето се роди малко след полунощ. Родилката сякаш изплава от кипящо море, чиито вълни я бяха премятали часове наред, и тя ту потъваше и се задушаваше в дълбините му, ту клокочещата вода я подемаше нагоре, колкото да вдъхне една глътка въздух, докато най-сетне една последна могъща вълна я изхвърли на брега, върху мекия прохладен пясък. Колко ли време лежа тъй, изтощена, без да може да помръдне и един пръст на ръцете си, но широко разтварящите се гърди поемаха жадно прохладен въздух и може би само една минутка бе минала, когато изеднаж чу гласеца на детето и усети как мърдаше между бедрата й влажно и меко. Тя се изправи отново, с нов изблик на сили, дошли кои знай откъде в премалялата й снага. Ръцете й работеха бързо и ловко, като че ли сами за себе си живи; след късо време тя сложи детето, сръчно повито, на единия край на леглото и сама легна до него. И веднага се унесе в дълбок, здрав сън…

Когато се събуди — тъй леко и бодро биеше сърцето й, — кандилото бе угаснало, угаснала бе и ламбата с почерняло, опушено стъкло, но в стаята се процеждаше през малките прозорчета синкав утринен здрач. Дона ясно чу сега гласа и тропота, които я бе събудил:

— Учителке, учителке!… Я виж как се успала… — викаше и мърмореше баба Клисурица, тропаше на вратата с твърди пръсти.

— Сега, сега, бабо…

Когато се помръдна Дона, за да стане и отвори, усети колко много беше уморена. Едвам се довлече до вратата. Баба Клисурица не вярваше на очите си:

— Ама, що… ти сама ли? Боже, боже!

И се разбърза да помогне на родилката да си легне отново.

— Бабо Клисурице — каза Дона, лягайки, — децата скоро ще почнат да идват на училище. Ти излез, кажи им, че учителката е болна. Да дойдат след три-четири дни.

— А-а… Какво — болна! Да те жали целото село. Ще кажа, че тая нощ улових в реката едно момиченце за учителката. Сички да ти се радват.