Димитър Талев - Илинден

Гоце Делчев загина, едващо навършил тридесет и една години.

Революционният кипеж сред народа вече не спираше. Турската власт дигна на нога всички отбранителни сили на застрашената империя: войска, полиция, съдилища, турското население в размирните вилаети. Още преди това султанът изпрати в Македония своя пълномощник и довереник Хюсеин Хилми паша да прилага лъжливи реформи в непокорната страна, а всъщност да я усмири с огън и меч. Пашата си бе поставил за цел да унищожи народната революционна организация. Команди от аскер, полиция и башибозук тръгнаха по селата да обезоръжават раята и безмилостно изтезаваха селския народ — бесеха людете с главата надолу, горяха ги с нагорещени железа, мокреха изтезаваните с газ и ги заплашваха, че ще ги запалят, ако не предадат пушките си; често мъчителите и наистина изпълняваха заканите си. По селата бяха избити много люде, изнасилени бяха много жени, ограбени и опожарени бяха много селски къщи и цели села. Подобни насилия се вършеха и по градовете в Македония и Одринско.

Затворите бяха пълни със селяни, занаятчии, учители, съдилищата работеха трескаво. Ала пред затворите и съдилищата се трупаше народ в мирен бунт срещу властта; носеше се храна от близки и далечни на затворниците, изричаха се шумно към тях поздрави и насърчителни слова, отправяха се закани към тираните. Дигнал се бе на нога целият поробен народ, безстрашен и дързък. Властта се уплаши от собственото си дело и се люшна към друга, също тъй опасна за нея крайност: освободени бяха почти всички затворници, а те бяха с хиляди. Излизаха на тълпи от затворите, а други тълпи ги следваха по улиците с тържествуващите викове и песни. Народът празнуваше една победа срещу омразната власт. Но свил за малко кървави нокти, подплашеният звяр започна пак да ги показва и с още по-голяма ярост. Борбата пламна с още по-голяма сила.

Въстанието не беше обявено, ала всъщност бе започнало още през зимата и пролетта на 1903 година. Цяла една армия от въоръжени мъже заемаше все по-здраво планините, правеше смели набези по селата. Станали бяха големи сражения между четите и аскера при село Избища (Ресенско), при село Ърбино (Охридско), при Могила (Битолско), Смърдеш (Костурско) и по много други места. Лошо въоръженият селски народ с голяма смелост и въодушевение се притичваше на помощ на четите. Турците съсредоточаваха своите сили по главните населени места и оттам пращаха силни войскови части ту в една, ту в друга посока срещу четите. Правеха се догадки за деня на въстанието, но всички знаеха, че тоя ден е близу, и сега друга една дума се повтаряше постоянно:

— Оръжие! Оръжие!

Нямаше достатъчно оръжие. И четите, излезли вече в планините, бяха слабо въоръжени. Селяните продаваха воловете си, за да си купуват пушки. Купуваха се с чисто злато дори повредени оръжия. Да имаш една манлихера с петдесетина патрона или поне един хубав револвер — това беше истинско щастие.

Страхът пред турците бързо прегаряше в пламъка на общото въодушевление. Робите вече чупеха омразните робски окови.

Преспанската околийска чета нарасна до четиридесет души. Двама от новите четници бяха въоръжени само с револвери, а други двама носеха само по една добре наострена секира. После отеднаж дойдоха още петима нови четници, и петимата въоръжени само с тояги.

С тия тояги те бяха убили двама разбойници турци, та прибраха и петимата в четата. Тогава се получи нареждане от околийския комитет да се отделят от така нарасналата чета две групи от по десет души и за войвода на едната от тия нови чети бе назначен Велко Скорнев. Обичай беше при такива случаи четниците да се отделят по своя воля. И колкото имаше рожденци в четата, сега всички пожелаха да вървят с Велко. Те бяха петима, а заедно с Велко ставаха шестима рожденци и само трима от тях имаха добри, сигурни пушки. Лошо бяха въоръжени и другите четници от новата чета. Не каза нищо Велко — кой би му помогнал? — и поведе четата си със светнали очи. Още веднага се породи в главата му една упорита мисъл. Той искаше да има добре въоръжена чета — как иначе? И поведе другарите си право към Рожден.

Беше късно, останаха да нощуват в рожденската гора, край колибата на Велко при извора. Бавно гаснеше над вършините на дървесата зелената лятна вечер. Един от четниците, рожденец, промълви:

— Значи, тука ще нощуваме.

— Тука — отговори Велко.

Настана мълчание, но скоро се обади друг от четниците, също рожденец:

— Като сме дошли тука, да бехме нощували в къщи. А, Велко?