Димитър Талев - Илинден

— Ако не на Дълги рид — обади се пръв Бабин, — на Длабка може, или пък на Червен брег, или… Има много сгодни места по пътя за града.

— На Дълги рид ще бъде — каза Чендов.

Сега четите изпратиха куриер при селяните: да залъжат те бея с десетина лири, да го измолят да почака за другите пари и да пусне задържаните люде. След някое време куриерът се върна и донесе вест: Укротил се беят с петнадесет лири и щял да чака за другите пари само две недели. Пуснал заложниците.

— Ами готви ли се да се връща назад, в града? — попита Чендов.

— Никои не знай. Време за обед наближава — може да се наобедват и да тръгнат. Какво ще прави сега в Рожден?

— Иди да узнайш — рече воиводата и побутна куриера накъм селото.

Местността Дълги рид беше на близу половин час път от Рожден. Куриерът донесе, че турците се готвели да напуснат селото веднага следобед. Сама Добра казала:

— Ще се наобедват и ще се пръждосат.

Чендов веднага даде команда и двете чети да се готвят за поход. Стегнаха се четниците, похапнаха и тръгнаха в дълга редица през гората. Дона излезе от колибата и с Велко размениха само по един бърз поглед. Не беше сега време да се сбогуват и прощават, макар да тръгваше Велко на бои. Защо ще се показва мекушавост и слабост, когато с един поглед може всичко да се каже?

Четите трябваше доста да позаобиколят, за да минат незабелязано, и бързаха да не би турците да ги изпреварят. Не беше много сгодно, че се движеха посред бял ден, но как иначе? И поради това трябваше да се търсят по-затулени пътеки през планината. Ловджийски табури аскер постоянно сновяха навсякъде — дано не се случи лоша среща!

Пътят се извиваше като настъпена змия по Дълги рид, на някои места между озъбени скали и лескови храсталаци. Беше сухо, безводно място. Околийският воивода избра най-сгодния завои и разположи двете чети по десет души от двете страни на пътя. Раздели четниците на три групи, малко раздалечени една от друга. Първата и втората група трябваше да пропуснат турците, докато стигнат първите от тях до третата група, и тя първа ще открие огън, а другите две — след нея. Да попаднат турците в огнен обръч. Това подреждане стана бързо и всички се изпокриха зад скалите и между храстите, затихнаха, та човек не би допуснал, че тук се спотайваха двадесет души въоръжени мъже. Велко попадна в третата група, а близу до него залегна и Чендов. Задачата беше ясна и людете бяха опитни, но воиводата изрече и последната си заповед, повече за третата група:

— Моята пушка ще слушате. Аз пръв ще гръмна, а вие веднага след мене.

Дали не бяха минали вече турците? Не, не — рано беше още за тях.

Скоро мина умората от бързото пътуване, но дойде жаждата. Беше горещ летен ден, наближаваше пладне. Няколкото манерки със затоплена вода скоро бяха изпразнени — не всеки от четниците имаше съд за вода. Наблизу нямаше извор, а реката извираше надалеко, пък и никои не биваше да се показва. Четниците — а повечето от всички Жадният, с изплезен език — криеха глави в тесните сенки край скалите, в храстите и все облизваха лепкавите си пресъхнали устни. Къде ли се бавят още тия агалари? Няма да тръгнат те по тоя пек, няма… Ще чакат да се позахлади и защо ли ще бързат агите? Ех, пусти да опустеят, тяхната майка… Чуваше се тих глас тук и там край пътя, но човек нямаше охота и да говори.

Навред наоколо беше тихо, бръмчаха само бързо прелитащи лъскави мухи край налягалите мъже, някои храст ще прошумоли, ще се търкулне камъче, гущер ще пошушне в засъхналата трева. Тук беше доста открито място сред планината, стръмнините сякаш се бяха отдръпнали още по-далеко — синкави, забулени в суха, гореща мъглица, та по-далечните върхове и едвам се виждаха като бледи сенки по избелялото нажежено небе. Изеднаж в тишината, някъде отдалеко, долетя тиха, сподавена песен на кавал. Позната беше тя на четниците и което не дочуваха, допълваха го в ума си. Жажда изгаряше утробата им, но ето и сега старата тъга се раздвижваше в душите — буди я далечната тиха песен… За какво ли няма да жали човек по тая земя — за майчица, за братец или сестрица, за либе младо, хубаво и за какво ли още да не жали в робската неволя, за другар орли му месата разнесли, — за дом запустял, за село родно…. Мъката на всички се пробужда и пее в далечната тиха песен. Да имаше поне една глътка водица — ех, пуста комитска неволя! … Времето е спряло — сякаш от хиляда години е така и още хиляда години ще продължи все така. Горещият дъх като пламък излиза от полуотворената уста — ех, дано да дойдат по-скоро турците, ще се излее всичко на главите им! …