Димитър Талев - Илинден

Той се върна късно тоя ден. Донесе пълна торба с царевично брашно, а кучето преди него още се хвърли да близне ръката на Дона.

— Нема вече пшеница и ръж — каза Велко. — До ново ще ядем царевично. Ама то, още колко остава… скоро ще овършим новото жито.

На другата сутрин дойде само Мирче. Малко по-късно дойде и стрико Даме, но Кузо не дойде.

— Аз още вчера познах, че нема да дойде — каза Велко. — Обеща да дойде, но нема да дойде. Бои се Кузо, ама срам го е да си признай.

Започнаха да бичат тримата, но Велко видя още в самото начало, че баща му не може да издържи в тая работа. Стар беше вече Даме Скорнев за бичкия, а напоследък и много отслабна от страхове и тревоги. Задъхваше се, свирки свиреха в гърдите му, сякаш да заглушат бичкията. Той не се оплака, но се виждаше — едва изтрая до обед.

Седнаха да се хранят заедно. Прекръстиха се, хапнаха по няколко залъка и Велко рече:

— Нема да бичим повеке. Нема, докато намерим друг човек, ако несе върне Кузо. Какво ще кажеш, Мирче: да беше закарал в петък в града три-четири товара дъски, а? Може да дойде с тебе и Кузо, нели и той има дел. И тука има доста работа — да се поразчисти, може и некое дърво да се свали, да си е готово, пък ще видим какво ще бъде след некои и друг ден.

— Ще откарам дъски в града — отвърна Мирче. — Може да откарам и съчки, що сме избичили. Ама мене ми се чини, Велко, не ще можем да работим дълго тука.

— Е — каза с пълна уста Велко, — ще работим, докато можем. Несе знай сигурно дали ще дойде да ни спре некои.

— Ех, сине, сине — въздъхна Даме Скорнев. — Що ли си мислиш ти…

— Що, татко? — дигна към него строги очи Велко. — Да седна да чакам ли? Каквото дойде — ще дойде; ще го видим, ще го посрещнем.

Занизаха се ден след ден и още нищо не идваше. Мина и жътвата — за няколко дни по тия места. Мнозина рожденци започнаха и да забравят страховете си. Мирче продаде на добра цена първите четири товара дъски и се върна с поръчки за нови товари дъски и греди, та отиде и втори път в града, без да дочака пазарния ден. С него отиде и Кузо с две свои добичета и като се върна след два дни, той беше по-нетърпелив:

— Хайде, нема що да се връткаме! Хубаво било, Веле, да ти тежат бели меджидии в кесията.

Започнаха отново да бичат, а всеки петък Мирче или Кузо откарваха готовите дъски на пазара в града.

— Така е по-добре — каза Велко. — Каквото изкараш, прибери го в пазвата си. Какво ще трупаме тука дъски, да дойде некои ден Селим бей и да ги дигне наеднаж!

Той не забравяше бея, макар да мина цял месец от последната им среща на Дълги рид. Така беше още някое време и тъкмо една неделя преди Голяма Богородица Селим бей пристигна в Рожден.

Долината при селските воденици се изпълни с аскер. Там беше и Селим бей с двама от своите катили. Той бе довел царската воиска, за да усмири непокорното село. Като влязоха в долината и се спряха там, бинбашията — командир на табора — започна сърдито да се оглежда. Не му харесваше тая опасна дупка — знаеше той какво могат да правят комитите.

— Е — подвикна той нетърпеливо на техния език. — Селим бей! Тук ли ни доведе?

— Оттук ще почнем, бинбаши ефенди.

— Е, ще почнем, ще почнем! Какво ще почнем? Хайде! Бинбашията се въртеше на коня си и сам обмисляше в тревога какво да предприеме и минутка по-скоро да се измъкне оттук. Той беше сух и дребен човек, сякаш изсушен от слънцето и ветровете при постоянните му скитания из страшните македонски планини да гони четите с авджийския си табур. И беше от ония турски офицери тогава, които бяха загубили вяра във всемогъществото на падишаха.

— Бинбаши ефенди — започна почтително Селим бей, но офицерът нетърпеливо го прекъсна:

— Не мога да сардисам 87 87 Сардисам — обсадя. с един табур аскер това село! Я чак къде има къщи… и знам ли какво се крие в селото?

— То не е много пръснато, бинбаши ефенди, но щом не може…

— Тогава какво?

Беят също започна да губи търпение и продължи натъртено:

— Е, като не може да се сардиса цялото, ще хванем тогава тия къщи наоколо и това стига. После ще съберем цялото село, до последния жив човек. Те ще кажат кои са комитите и къде са.

Офицерът имаше колкото богат, толкова и горчив опит: той стисна устни, поклати глава:

— Няма да кажат, бей, няма да кажат! Ти не ги познаваш. Ще плаче, ще моли, ще се превива, ще умре, но няма да каже!

Препираха се дълго те и най-сетне бинбашията трябваше да отстъпи. Воиниците стояха на пътя, капнали от умора, потънали в прах, раниците, торбите, паласките по тях висяха отпуснати, тежки. Подпрени на пушките си, намръщени, те глухо мърмореха и чакаха да си отдъхнат най-сетне. Край пътя там стояха посърнали и младшите офицери. Какво друго можеше да стори бинбашията? Ще обсади къщите наоколо, ще събере людете, ще ги мъчи, ще ги заплашва, а те ще лъжат и ще молят за милост. Дотегнала му бе тая проклета служба — да гони с аскера си вятъра по планините и да се разправя с тия твърдоглави люде! Той изпрати по едно-две отделения аскер по къщите наоколо, изпрати аскер, по указание на бея, и горе, в къщата на Даме Скорнев. Самият той с бея и двамата негови катили, с младшите си офицери и с два взвода от аскера, които бяха останали, се изкачи на една доста широка поляна високо над пътя и заповяда там да се построят палатки.