Димитър Талев - Илинден

Мястото беше сгодно и двете чети се измъкнаха без жертви. Престанаха да стрелят и турците. На пътя лежаха двама убити турци, по-нагоре бе паднал още един, а там наблизу се бе проснал и конят на бея. Прекрасното животно още не беше умряло и гребеше по земята час по час с предната си нога, негли се опитваше да се изправи. Доуби го беят с револвера си. И сам беят беше ранен в лявата нога, но не даде да го превържат веднага:

— Оставете… Дребна работа. — Не искаше да покаже слабост или уплаха пред другарите си, но додаде: — Скорне ме удари, младият…

Не беше за първи път, не беше и за втори път — колко ли пъти бе ставало тъй откакто беше в робска неволя македонската земя, но Рожден се спотаи в страх и трепет. Няма да мине лесно вече окървавената разправия със Селим бея. Да бяха го убили — по-друго би било, а сега теглото нямаше да има край. Няма да им прости турчинът! Ще дойде силна потеря, ще бие, ще трепе, комитите ще търси. Ще мине то, ще се размине, но беят пак ще остане и на ръжен ще пече цялото село.

Като отвори сутрин вратата на дома си, всеки рожденец най-напред ще дигне ръка над очите си, ще се огледа — не иде ли беят с още по-голяма тайфа. Цял ден все нащрек, а вечер всеки бърза да се прибере в къщи и да залости вратата. Не ще те спаси това, но какво друго можеше да стори бедният човек? Денем се пилееш из планината, спотайваш се — дано само лоша среща да не ти се случи, — а вечер, щеш не щеш, в дома си ще се прибереш като всяка жива твар. Ще пати селото, ще тегли… Да бяха го убили поне, кучето бясно… Но наред с това имаше и едно примирение у всички — животът си течеше, както и преди, всяко нещо си искаше своето. Нека става каквото има да стане. Ще се претърпи и тоя път…

Велко се върна в гората с повехнало лице и скри пушката, но пак тъй — винаги да е насгода. Само това каза на Дона:

— Изпуснахме лисицата.

Но видя, че това не стига — трябва да каже още, да каже нещо по-важно, и додаде:

— Позна ме. Видя ме беят и ме позна.

През цялата вечер и на другия ден не продумаха вече нищо за това. Всеки от двамата се бореше сам с мислите си. Лицето на Дона леко побледня, удължи се и така остана, като че ли едва се бе придигнала от продължително боледуване, а очите й още повече потъмняха от влага. Тя не би могла да каже що можеше да стане, но предчувствуваше с женското си сърце, че иде беда, че ще се случи нещо с Велко, с нея — нещо, което може съвсем да промени живота им. Велко виждаше по-ясно в бъдещето и беше по-спокоен. Беят ще го преследва и властта ще го преследва, но кога ще стане то? У турците нищо не става бързо. А бива ли да чака със скръстени ръце бедата, или да легне да се вайка, преди да е дошла? Ще стоят в гората — по-сигурно място е тук, нека и пушката бъде подръка, пък каквото дойде, ще дойде и по-добре с навирени рога да го посрещнеш. Като мина втората нощ, и тя почти безсънна, Дона каза:

— Да избегаме в Битоля, Веле… Или още по-далеко некъде.

Велко я погледна, като да не разбра отеднаж какво му говори, наведе очи, замисли се. Стояха пред колибата един срещу друг, сетне той се огледа, дори се по-обърна на една страна, на друга страна и заговори, загледан някъде пред себе си.

— Битоля… Ходил съм там един път, сичко ми е като в сън. Ами и там е турско. И там могат да ме подгонят. Как ще живейме там мие с тебе? Нищо не знам. Никъде не ми се ходи, Доне. Тука ми е най-хубаво. Тука аз мога секак, насекъде ми е като у дома. Гората, целата планина. Тук ми е коренът, като ме изкорениш еднаж…

Дона млъкна мълчаливо. Какво можеше да възрази тя? Срещу такива думи нищо не се възразява. И тя сама знаеше — тук беше коренът на Велко и ако го изкорениш, ще повехне, ще изсъхне. Съживен от мълчаливото й одобрение, Велко обърна приказката:

— Ще ида до къщи. Требва ли ти нещо, нещо да ти донеса? Ще доведа пак кучето. После ще ида да видя Мирче и Кузо. Да си продължим работата. Ще кажа на татко да дойде. — Той млъкна и отеднаж попита: — Ама ти боиш ли се?

— Не — отговори веднага Дона и го погледна спокоино в очите.

Тя се боеше, разбира се — две нощи не бе спала. Боеше се за него, за себе си, за целия им живот. Какво ли ще стане с тях? Затова му каза да бягат. Но нищо повече няма да му каже за страха си, за тревогите си. Щом иска той — тук ще останат, няма да го изтръгне тя от корена му. Не, тя не се бой вече. И чувствуваше как затрептя в сърцето й зараждаща се надежда: пък може би не е толкова страшно, може би нищо лошо няма да се случи! И Велко… той никога няма да се остави да го настигне злото, да го прегази, да го смаже. Не, тя не се бои, щом е с него, с Велко!