Димитър Талев - Илинден

Точно при изгрев слънце, както бе наредил селският воивода, дойде от селото куриер, но не съобщи нищо важно за турците. Още спели, излезли само двама да понагледат конете. Около един час след първия дойде запъхтян втори куриер, дойде след това и трети куриер; тия, последните двама куриери, бяха жени. Воиводите ги изслушваха и ги връщаха назад да наблюдават турците в селото.

Селим бей най-напред изпрати селския кехая да събере всички мъже от Рожден в двора на Добра. Събраха се тоя път около петдесетина мъже и пак повечето бяха стари люде. Беят скочи срещу тях като рис!

— Парите! Парите бре, парите за гората! Още ли ще ви чакам?

Той не им даваше да продумат и тичаше от човек на човек, блъскаше с юмрук, с нога в гърдите, в корема в зъбите, а неговите пазачи стояха наоколо с насочени пушки. Селяните се свиваха пред него, дърпаха се, събираха се накуп. Беят изкара револвер — бял, лъскав режеше очите с блясъка си на слънцето. Той се обърна към людете си на техния език и сочеше с цевта на револвера:

— Хванете тоя! Ето и тоя… Водете ги там, затворете ги в плевнята, добре ги пазете! И тоя! И тоя!

Нахвърлиха се десетина души от пазачите му, задърпаха стария Павле Локвенец, после Даме Скорнев и още трима други от селяните, извиха им ръцете, заритаха ги, заблъскаха ги към плевнята наблизу. Само Павле Локвенец се осмели да отвори уста и викна:

— Ама какво сте наумили вие, лоша ще излезе тая работа!…

Отиде сам беят и го удари с цевта на револвера си в устата. Потече по старческата хлътнала брада струика кръв.

— Ето да знайте — викна беят, — ако до обед не ми донесете по една лира от сека къща за гората — тия петимата живи нема да излезат оттука! И каквото да правите, и комитите да доведете — тия петимата живи нема да излезат, ако не ми донесете парите за гората! Хайде сега, върви, върви! До обед ще чакам и ни минута по-веке!

В гнева си той бъркаше и турски, и преспански думи. Останалите селяни се спогледаха мълком и тъй, мълчаливо, излязоха от двора на Добра. Къде да отидат, що да правят! Слязоха долу, при водениците, и се затулиха от очите на турците. Тогава се спусна към четите, през трапища и долища, четвърти куриер. Разказа всичко на воиводите.

— Тъй, значи — кимна с глава Наумов, — взел е беят заложници. Сега ръцете ни са вързани. Не можем нищо да предприемем, той ще избие нашите люде. По-хитър излезе турчинът.

Бабин, селският воивода, какъвто беше грубоват, изръмжа:

— Що? Искаш да платиме ли на турчина за гората?

— Не, не — рече остро Марко Чендов, околийският воивода. — Нищо нема да му плащаме, па нека избие тия петимата. Нашата дума е казана и нема връщане. Ще го обсадим с тайфата му и ще поискаме да пусне нашите. А пусне ли ги, или нема да ги пусне — ние с него требва да се ударим. Това е.

Настана мълчание. Велко стоеше прав насреща, привел глава, лицето му беше бледо и обилна пот течеше по челото, по страните му, сякаш бе излял цяла паница вода на главата си. Тежка, мъчителна борба го хвърляше ту в огън, ту в мраз. Заложник беше баща му, а с него и четиримата други селяни, и Гюрчин Гелев между тях, най-беден от всички в Рожден и с цял куп дребни деца! А не биваше и пари да дават, да паднат на колена пред турчина, да погазят думата на четата. Пуста да опустее и гора, и всичко! Не се купува с пари ни човешки живот, ни чест. Той потърси с очи Дона, но тя седеше сама навътре в колибата. Потърка чело Велко, та ярки червени следи останаха по мокрото бледо чело. Зараждаше се спасителна мисъл в младата му глава.

— Да кажа нещо, ако може — започна той с глух, пресекнал глас и се изкашля, пое дъх издълбоко и продължи по-смело, та и гласът му закрепна: — Той, беят хитър, ама нека бъдем и ние хитри. Щом не може направо, ще потърсим някоя крива пътека. Хм… Нека отидат пак селяните при бея да поплачат, да се помолят: ето, ага, десет лири, само толкова можахме засега да съберем, а за другите, ага, ще ни почакаш две или три недели. Сичко ще ти платим, но пусни людете, че децата им се плашат. Ще се съгласи беят, че и той нема накъде да върви. Ще се съгласи той, ще пусне люДете. А ние, както сме тука, ще излезем и ще го пресрещнем некъде из пътя, като се връща в града с тайфата си. Може, да речем, по кривините на камънаците на Дълги рид… доста е настрана от селото, или дето кажете вие, че е по-сгодно. Ще го ударим, та може и десетте лири да си вземем назад.

Той млъкна и обърса с цяла шепа лицето си. Под Редките мустаци на Наумов затрептя усмивка.

— Добре си го измислил — каза той весело и погледна първо своя, после селския воивода: — А, какво Ще речете вие…