Димитър Талев - Илинден

— Излизай, излизай, Доне, да посрещнеш госта си! Сега ти едва ли ще му се изплъзнеш, ще те сложи той сега на скута си! Ти, светице! … Може да си в гората, но той и в гората ще те намери!

Тя цяла трепереше. Разтърсваше я злорадство, злобната радост на опозорената, паднала жена. Редицата конници бързо излязоха нагоре по стръмната камениста пътека — мяркаха се през раздърпания плет от клонаци и храсти, които растяха по пукнатините на скалите нататък. И оттам, от високата пътека, не се обърна беят поне да погледне към къщата й. Проклет да е мръсният турчин!

Гневът и злорадството й бързо изчезнаха. В сърцето й се разтвори студена празнина. Добра наведе глава, рамената й се отпуснаха, очите й плувнаха в сълзи:

— Що ми е сторила учителката?

Тя се обърна и бързо се прибра в къщи. Блъсна вратата и здраво я залости. Няма да прекрачи вече той, мръсният, прага й! Тя притисна гръб към вратата, сякаш да я затвори още по-здраво, отпусна ръце. Едри сълзи се търкаляха по лицето й. Сълзи на разкаяние, на скръб и съжаление към себе си.

Чуха се отново изстрели, далечни, сякаш високо някъде в небето. Добра стисна с две ръце главата си:

— Какво става там… Какво става там, горе!… Смили се, Богородице, майчице…

Но беят вече водеше дружината си надолу по пътеката.

Той се бе запътил към двора на Даме Скорнев и едва ли не с коня си искаше да влезе в ниската къща, но завари там само стрина Ордена.

— Къде е мъж ти, Скорне, мори?

— Нема го, ага. По работа…

— Къде е син ти, мори?

— Нема го, ага, по работа.

— Ами… ами къде е даскалицата, мори?

— Ами, ага, даскалицата си е в града! Сега нема училище, децата са разпуснати. Още преди два месеца…

— Лъжеш, стара кучко. Снаха ти станала, а? На въже ще видиш сина си, така да знайш, кучко! Те пак избегали…

Той така дръпна юздата, че атът му скочи на задните си нозе уплашен и помете каменистия двор с дългата си опашка. Екна изстрел, от пушката на бея се проточи бял чад.

— Ау, боже! — писна старата жена уплашена и побягна в къщи.

Запукаха пушки из целия двор — стреляха катилите на бея по негов пример. Като зли кучета лаеха мартинките, но млъкнаха скоро и се понесе тропот надолу, по каменистата пътека. Беят поведе назад дружината си гневен, с бледо, зло лице.

Добра чу отдалеко още конския тропот. И пак сърцето й се обърна. Забрави тя гняв и ревност — всесилният ага идеше пак при нея. Една е Добра в Рожден! Нахълтаха конниците в двора й, а тя, забравила и страх, и срам от людете, отворила вратата, стои на прага с ръце на кръста и едва-едва полюлява бедра:

— Какво, бей, върнаха те оттам. Не те щат. Гласът й пее с всички звуци на женската нежност и привлекателност. Беят бързо я поглежда и скача от коня си. Тя продължава и в гласа и сега звучи присмех:

— Подмина ме, а? И пак идеш да се потриеш на моя праг… Ела, ела! Добре дошъл! Ще те напия с горски билки, да ти поизстине кръвта.

Беят като че ли не я слушаше. Разпредели людете си по околните дворове — да бъдат наблизу, да го пазят. Сетне като че ли едва сега забеляза домакинята и се запъти към нея, а тя не се помръдна от вратата. Като застана близу до нея, лицето му започна бързо да придобива естествения си цвят.

— Стори ми път! — викна той сърдито, но острият блясък в очите му се стопи и се разля. По бръснатия му врат, от долу на горе, пълзеше гъста червенина. Той посегна с две ръце към Добра, но тя ловко се отдръпна навътре със ситен, приканващ смях. Турчинът се втурна след нея.

Като чу първите изстрели — тук, в гората, те се чуха глухо, сякаш се изсипаха едри дъждовни капки по листата, — Велко, застанал горе на трупа, които бичеха, задържа бичкията; двамата му другари отдолу хъкнаха в един глас, тихо звънна гъвкавата стомана.

— Това е беят — каза Велко.

И отново дръпна бичкията, размаха ръце, потокът от бели трици отново потече като бяла пяна от острите триъгълни зъби. Работата продължи със същото усърдие. Само по разгорещеното лице на Велко червенината започна бавно да избелява…

— Беят… Ако ще… да бъде… и беицата… — мърмореше Кузо, като поемаше издълбоко въздух през всяка дума.

Малко по-късно се чуха нови изстрели — по-близу и по-ясно. Тоя път Велко не спря бичкията, като че ли бе очаквал вторите изстрели, и каза, размахвайки равномерно ръце:

— Да свършим това, още малко остава, пък стига за днеска.

Имаше още доста време за работа, но Велковите другари също мислеха за турчина — не биха желали да ги завари той в гората. Щом свършиха, Велко скочи долу, развързаха избичените дъски и ги наслагаха там. Велко изглеждаше спокоен, само лицето му някак се изопна и втвърди. Той преди това бе премислил много пъти какво ще прави, когато дойде беят, и сега за нищо не се колебаеше.