Димитър Талев - Илинден

— Нема да се показваме пред очите му, ще постои той ден-два и ще си отиде. А другото, както за всички, така и за нас.

— Ами ако ни търси? Ако види колко дърва съм насекъл?

Тя като че ли беше по-храбра от него:

— Защо ще ни търси? Нека види и дървата. Нищо не може да ни направи. Каквото ще бъде за цело село, това и за нас.

Велко замълча. Думите на Дона го успокояваха донякъде, но все пак бяха само думи. Пушката беше по-друго нещо. Той бе скрил своята мартинка в шумата, от която бе направен покривът на колибата. Изеднаж той рече:

— Ще го убия.

— Как тъй ще го убиеш! — отвори широко очи Дона. — Защо ще го убиваш ти? Ами после?

— Ще го причакам некъде по пътя, на пусия — упорствуваше Велко. — Един куршум право в него и толкова.

— Ще дойдат после други турци, ще дойдат заптии. За тебе нема да има живот в село. Щом целото село излиза насреща, какво сега само ти…

Той си спомни пак думите на Наумов: „… Ще требим враговете народни, но със смъртта на тоя, на оня злото нема да се свърши. Требва да се дигне целият народ срещу турската тирания. Всички…“

Всички. Голямо е злото, за цял народ… Ама и камък по камък се гради цяла стена…

Непрестанната мисъл за бея беше като мрачна, отровна сянка над всички други мисли на Велко. Но болката си е болка, мъката си е мъка, грижата си е грижа, а всичко друго трябва да върви по своя си ред. Срещу всяка болка и мъка, и грижа има един лек: търпение. И върви, върви нататък, блъскай! И се надявай на по-Добро, Велко не спираше работата си.

Една неделя те обядваха по-рано и веднага след обеда Велко тръгна за селото. Дона остана сама в гората — с кучето и с козите. Тя не го разпита къде ще ходи — остави го сам да заговори. Върна се Велко чак привечер и сам започна:

— Ще дойдат другата неделя тука Мирче Лажански и Кузо Никлев. Рекох им да бичиме дъски. Ще дойдат да видят що може. Ще ни требва още един човек барем може и по-стар. Да делка трупите. Може татко, ако иска. По нивите засега работата веке намалява.

— Добре, Велко. Опитай. Харни люде ли са тия Мирче и Кузо? Сговорни ли са, щом обща работа ще работите?

— Е, люде като люде. Ами и те искат да изкарат по некой грош.

През цялата следваща седмица той подбираше все такива дървета — добри за греди, за дъски. Да напълни очите на бъдещите си съдружници, да се полакомят.

Дойде другата неделя, дойдоха Мирче и Кузо. Люде като люде. Селяни. С тъмнокафяви дрехи от домашен шаяк, с бели ризи и червени пояси, с плитки калпачета. Мирче беше около двадесет и две-три годишен, като Велко, черноок, с отворен, зорък поглед. От близу една година той беше вдовец, имаше едно едващо проходило детенце и никакъв друг близък човек в селото. Живееше сам и сам се грижеше за детето си, та и заради детето, види се, не беше отишъл на гурбет. Беше чисто облечен, сдържан, доста бавен дори и в приказката си. Той за пръв път виждаше Дона отблизу. Беше вдовец и не биваше да се заглежда в жените, но като видя Дона, очите му останаха в нея. Той сам схвана неприличното си държане, изчерви се цял и вече не погледна младата жена. Другите двама мъже не забелязаха погледа му — забеляза го само Дона. А Кузо Никлев беше съвсем друг човек — по-стар с десетина години, дребен, с остро, мишо лице и цял пъргав и бърз като мишка.

Седнаха те тримата мъже пред колибата и пръв заговори Велко. Но той бе им говорил вече и нямаше много нещо да добави. Кузо все мърдаше на мястото си — ту ще се почеше, ту ще посегне да откъсне тревичка, — едвам дочака да каже Велко няколко думи и започна да ги грабва от устата му:

— Ако искате — каза Велко, — насечете и вие трупи, колкото аз съм насекъл, секи по толкова, та да върви по равен дел на секи. Ако не — ще започнем с моите, пък ще пресметнем кому по колко се пада. Татко ще ги дела, нема защо да търсим…

— Друг човек — взе му приказката Кузо.

— … друг човек — довърши сам приказката си Велко и продължи: — Бичкията ще купиме орташки и Сичко, що е нужно…

— Орташки, орташки — подхвана пак приказката му Кузо. — Нели заедно ще работим и общо?

— Идете вие двамата в града, купете една бичкия, неколко здрави въжета и върви — продължи Велко. — Аз не мога да ида сега там. Ами ако нема такава голема бичкия в града?

— Ами ако нема? — повтори Кузо.

— Ще требва тогава некой от нас да иде в Битоля — отговори сам на въпроса си Велко.

— Така, така — заклати бързо глава Кузо. — В Битоля, в Битоля.

Мирче Лажански мълчеше и слушаше внимателно. После те и тримата станаха да разгледат какви трупи бе натъркалял Велко. Те се виждаха наоколо, а Кузо тичаше от един отсечен дънер до друг, сякаш да ги подушва, и бързаше да се изкаже: