Димитър Талев - Илинден

— Къща искам да направя.

Човешкият език — докато го развържеш еднаж. Велко продължи сам по-нататък:

— Хубава къща с три стаи и чардак. Има една в града, виждал съм я, като нея искам. С по четири прозореца. Да се вижда на всички страни. Ще изпишеме стените й с бои. Ще я наредим с килим, с миндери, с панго… Цело лето ще сека дърва, ще горя въглища. И цела есен, а през зимата ще продавам. Тая година така и догодина така. И по-другата година, ако требва, Но пак малко ще бъде. Ще събера дружина, ще бичим дъски, греди. По-нататък ще купя още неколко коне и мулета…

Ден след ден той разказа всичко на Дона. И за воденицата долу, край реката, и за бачилото, за козите и овцете, за мраморния залеж. Разказвайки, той се увличаше и говореше за неща, за които още не беше и мислил, разширяваше плановете си. Колкото и да бяха смели мислите му, Дона му вярваше. Той беше силен, неуморим човек, с упорита воля. Тя виждаше, че с всеки удар на секирата си той вече превръщаше смелите си думи в дело. Купчините дърва растяха непрекъснато, много дънери вече лежаха в тревата. Възпираше го само старият Скорнев, като идваше да му помага:

— Ами ти що, бре?… Стига де! Да не мислиш да изсечеш целата гора? Кому ще продаваш толкова дърва, толкова въглища?

— Може и в Битоля да карам — отвръщаше накъсо Велко.

— А, в Битоля! Какво си се засилил… Колко ни требва нам, за да преживейме? Като продадеме, да речем, стотина товара дърва и въглища — стига ни. Ето и нивиците, козите…

— Аха, стига ни! Се тъй ще живейме ние! со черен хлеб и сол и бистра водица.

— Ами как иначе? — И старият Скорнев сам си отговаряше: — Както винаги сме живеяли. Ти що искаш? Какво си се развъртел со секирата? Целата гора ще събориш…

Понякога идваха да го погледат и някои от съселяните му, от другарите му връстници, които също работеха в гората. Ще дойдат да си починат, да си поприказват — ех, за всичко има време. Ала не сядаше Велко да почива, не сядаше на сладки приказки. Нямаше той много време. И те, съседите му, все едно и също:

— Ами ти какво… Много нещо си насекъл. Стига! Само Дона го насърчаваше. Драго й беше да го гледа такъв работлив, силен, как събаряше цели дънери — гората трепереше от него. И тя според своята женска природа. Жената се радва, когато мъжът се запретне да гради дом — радва се и помага. Ако не може с ръце, помага с думи. И людете са като птиците, които с човката си пренасят сламчици за своето гнездо. Нали Дона беше гражданка — тя знаеше по-добре как да се нареди и украси една нова къща. Тя китеше техния бъДещ дом, разхубавяваше го и сама се увличаше, увличаше и мъжа си във все по-смели мечти:

— … Завеси… Шарени, с големи трендафили, зелени листа и други цветя. Със същия плат ще постелем миндера край прозорците и ще направим дълги възглавници край стените. В другата стая завесите ще бъдат бели, колосани. Също и миндерът, и възглавниците. Стените ще изпишем с бои… В третата стая… На чардака..

Млада беше тя, живяла бе все в бедност и би искала да има хубав свой дом. И Велко въртеше секирата от тъмно до тъмно. Дона се опита да му помага и с ръце. Весело му беше да я гледа, докато си затисна тя един пръст, та цял посиня и се наду. Той вече не и даде да се докосне до дърво:

— Не е работа за тебе.

Остана тя да се грижи за козите, за кучето, да сготви ядене, да замеси хляб, да донесе вода от извора, да закърпи ризата му. Ако й остава време — нека идва при него, да седи там, наблизу, и да му говори. Може и да мълчи, ако не й се говори, но да бъде там и когато дигне той очи от секирата си — да срещне нейните очи, пълни с обич и надежда.

В неделя Велко не работеше. Още рано сутрин отиваха и двамата на извора. Близу беше до колибата им, в една плитка зелена долчинка. Зеленееше се и водата, и на дъното през бистрата вода непрестанно се надигаха клобурци от златист пясък. Оттам извираше водата и наоколо бяха все буки, та беше много студена. Тук Велко бе направил малко огнище. Запалваха огън, топлеха вода, сетне Дона слагаше да ври яденето. Тогава Велко изваждаше своя грамаден, широк и тъп браснач, изваждаше едно мъничко огледалце и започваше борба с брадата си, расла като буйна гора от предишната неделя. О, по-лесно се справяше той с истинската гора, с по-малко пот и с по-малко кърви събаряше стогодишни буки. Въртеше твърда челюст ту на една, ту на друга страна, издуваше бузи, подпираше ги с език, пулеше очи като караконджо в огледалцето, а през цялото време току стенкаше и охкаше престорено. След дълго, дълго време той показваше на жена си едната си буза, вече доста добре обръсната и резната на две-три места. Той гледаше младата си невеста с мъченически очи и питаше с отпаднал глас: