Димитър Талев - Илинден

Даме скорнев отиде в града три дни преди Георгьовден. Нареди, ако стане нужда, да има коне и мулета за сватовете. Ходи по сарафите, брои и преброява с мъка скътаните грошове и металици, най-после купи за двеста гроша една мека жълтица — дар за невестата от него — свекъра, и от свекървата. Купи и една шарена бъклица, напълни я в механата с червено вино. И отиде право у родителите на учителката.

— За радост идвам — започна той свенливо, позавъртя се на столчето, което му бяха подали, и току добави: — Хаирлия да е!

Шивачът едва подигна очи да го погледне, а тетка Неда го гледаше уплашена. Даме Скорнев подаде бъклицата на шивача и продължи:

— Повели, свате, дойдох на сватба да те каня. Нашата учителка… тъй де, щерка ти, и моят Веле сега, на Георгьовден, ще се венчават. Повели, свате, у нас с Делото си домочадие, да се повеселиме за нашите Деца… И тя те моли, Дона, щерка ти, да дойдеш.

Даме Скорнев се трудеше всичко да бъде според обичая, внимаваше за всяка своя дума.

Шивачът отново го погледна, после изви очи към жена си, подигна рамена някак презрително и нищо не каза. Не се показа нищо и по лицето му. Наведе се пак и продължи работата си. Заговори Донината майка Първо тя като че ли не разбра приветливите думи на селянина, после от очите й потекоха сълзи и едва след това заговори през плач:

— Това ли дочаках да чуя от моята щерка? Учихме я, последната си парица дадохме за нея, а тя тръгнала по мъж! Ами вие да не сте я подлъгали нещо, може и магия да сте й сторили, знам ли аз? Такова стамно девойче, младо… прелъгали сте ми девойчето…

Не очакваше такава среща Даме Скорнев, въртеше очи, не знаеше какво да каже. Той и преди бе си мислил, че не ще харесат сватовете него, селянина, но нали сега всичко бе свършено — учителката сама всичко бе решила!

Обади се и шивачът с глух глас, без да дигне очи от работата си:

— Нема хаир от женска челяд…

— Така е — улови се за приказката му стрико Даме, — така е! И аз имам щерка. Женската челяд е чужда, отделя се от къщата ти. Ама учителката… ето… — Той бръкна бързо в пазвата си, като че ли едва сега се сети, извади шарена кърпа, развърза я и изсипа на постилката пред шивача четири лири: — Ето… учителката ви праща тия пари.

Спирко Крайчев погледна изпод вежди четирите златни монети и рече:

— Прибери ги, жено.

Тетка Неда взе лирите. Ех, дано потръгне сега — и стрико Даме отново цял се засмя, развърза другия ъгъл на кърпата:

— А вижте що съм й купил… за Дона…

Той показа на майката и на бащата даровната жълтица. Не се радваха те — виждаше се. Кани ги стрико Даме още няколко пъти, моли ги — напразно. Шивачът вече и не продума.

Даме Скорнев се върна сам в Рожден. Разплака се Дона, но не се разтъжи много. Почете тя родителите си, но те не й отвърнаха. Не можеше тя заради тях да се отдели от Велко. Нищо не можеше да я раздели от него. Така е с всяка жена, която обича.

Венчаха се Дона и Велко на Георгьовден. Цялото село дойде да гледа и да се почуди.

Дона разпусна учениците си — свърши се тая учебна година. Децата тръгнаха овчарчета и козарчета, тръгнаха да помагат из гората, по нивите, по мраморните залежи. Остана си в къщи и тя — учителката. Изу се боса, като свекърва си, тръгна подир нея да се учи на селска работа. Нямаше какво да учи — научила се бе и преди това да слага шума на козите, да ги натиря на паша, да ги дои. Научила се бе да меси хляб, да готви чорбица, да донесе вода от извора долу, край пътеката, връзва и отвързва кучетата. Свекърва й беше още доста ячка, не й даваше много да работи, а и нямаше много работа за двете жени в бедния селски дом на Даме Скорнев. Двамата стари люде се радваха, че Дона изеднаж бе станала свой човек в къщата им. Не се гордееше, не се гнусеше от нищо, не кършеше приказката ни на единия, ни на другия. А те знаеха, че тя беше поучена и от попа. Залови се да чисти Дона, цялата къща почисти — по всички ъгли, премести вещи, които от десет години не бяха размествани. Вароса двете стаи — малката и голямата, изчисти и помете двора, плевнята, дърварника. Чисти цяла седмица, но се свърши и с чистенето. Свекърът се мръщеше от безредието, мърмореше в мустаките си, че Дона всичко размести, но сега рече:

— Хубаво. Мирише на чисто и пресно.

А Велко още на втория ден след венчавката се хвърли като хала в гората. Не казваше какво бе наумил, но работеше мъжки от тъмно до тъмно, а и дните какви бяха сега, по Георгьовден — дни година. Гората ехтеше и стенеше от неговата секира. Чуваха се удари на секири и по другите места из гората, но дето беше Велко — клонаците се разплитаха, небето се разтваряше като шатър между високите върхове на дървесата, отваряха се поляни между дънерите. Никой не бе го Учил да щади гората и той сам, от жалост, отминаваше Хубавите млади дървеса. Но гъста беше гората и нЯмаше край. Велко събаряше едно след друго дървеса насичаше ги на цепеници, подреждаше ги на купчини, Натрупаха се така товари дърва, готови за продаване. Нека позасъхнат — ще се продадат по-скъпо наесен. Да имаше тук една бичкиджийница… но той мислеше и за това. Като събореше дънери и дебели клонаци, той ги мереше вече за греди и дъски. Ала никога досега не бе скърцал трион в рожденската гора и трябваше добре да се помисли за всичко. Сам не може да дърпа бичкия — ще помисли с кого да се сдружи. Започна да приготвя и огнища за въглища. Идваше да му помага и баща му — стар дървар и въглищар, — но не можеше да го догони и се чудеше на силата му.