Димитър Талев - Илинден

— Само това не може да търпи татко в новата ни къща: казармата насреща. А тук е най-хубавото место в селото, високо е, вижда се целото село.

— Руже, като се освободи Македония, тоя аскер ще се махне оттук.

— И татко вели така.

Това бяха разходките им и като че ли им стигаше тоя малък свят между белите стени.

Една сутрин закуската му донесе тетка Бисера. Тя беше дребна жена и на възраст с няколко години постара от брата си, с дълъг нос и тънки, стиснати устни, очите й бяха възсиви и погледът им беше някак бавен тежък. Не изглеждаше много подвижна, но Борис по цял ден я чуваше да ходи из къщи и долу, по двора. Облечена беше с вехти, кърпени дрехи, с похабена зацапана везба по тях и кой знай дали не бяха останали от майка й или баба й — селската руба не се къса, не се похабява бързо. Окъсели бяха ръкавите й, та ръцете й стърчаха напред голи, корави и възсинкави, с изпъкнали жили от непрестанна работа.

Тя остави закуската на едно столче и сама седна на другото.

— Хапни си, даскале — каза тя едва размърдала устни, а в очите й — друга мисъл. И продължи: — Да си поговориме ние с тебе.

— Да си поговорим, тетко Бисеро. Ти редко идваш тук.

Тя помълча и сетне отеднаж каза:

— Ти, даскале, подлъга наша Ружа. Аз съм й като майка.

Виждаше се, че тия думи отдавна са тежали на езика й. Борис още не се бе докоснал до закуската. Той погледна внимателно жената, сякаш да се увери, че това беше наистина тетка Бисера, и силно поклати глава:

— Не! Аз не съм подлъгал Ружа.

— Аз, даскале, не съм слепа. Какво говориш ти…

— Не съм подлъгал Ружа — повтори Борис. — Аз ще я взема, ще се оженя за нея.

Тетка Бисера нито се помръдна, но в очите й проблесна светлинка. И пак помълча някое време. Сетне каза:

— Как го мислиш ти това нещо. Градски човек си. Учител. Научих аз, че баща ти бил богат некогаж, пък и сега бил пръв човек в Преспа. И майка ти била от сой жена… Как го мислиш ти това… Наша Ружа си е селянка. Дали си го премислил харно!

Борис никога не бе мислил за това — как би живял с Ружа, как би наредил живота си с нея. Но винаги му бе изглеждало просто и редно да се ожени за хубавата селска девойка.

— Нема какво да мисля, тетко Бисеро. Аз ще се оженя за Ружа.

Тетка Бисера го гледаше и не вярваше на думите му.

— Виждаш ми се добър човек — рече тя колебливо, — ама ще видим. Голем грех е човек да си играе с чужда челяд.

Борис се приведе към нея от леглото си, поклати глава, очите му светеха издълбоко:

— Не, не, тетко Бисеро… Аз ще се оженя за Ружа. Скоро, скоро. — Той пак се отдръпна и продължи, загледан пред себе си. — Моят баща и моята майка мислят само за моето щастие. Такива люде са те.

Тетка Бисера стана Поколеба се малко, погледна закуската на столчето:

— Хапни си.

И се отправи към вратата с малко приведен гръб, с щръкнало надире, зацапано, на няколко места кърпено кожухче, макар времето да беше вече топло. Сега Борис отеднаж се сети, тъй — само от подканата й, преди да си тръгне, от гласа й, от цялата й външност, както я виждаше да си отива.

— Тетко Бисеро… — Тя се спря и се извърна. Той продължи: — Толкова време съм у вас, храните ме, аз пък не се и сещам… Ще пиша веднага на баща си да ми изпрати пари. Аз немам нито един мангър у себе си.

Тетката отпусна клепки скромно.

— Ти знайш, даскале, ти знайш… — И добави с лукава усмивка: — Ами ако се научи брат ми Кузман… Той не дава дума да се рече.

Борис се усмихна съучастнически:

— Ние пък нема да му казваме, нищо нема да му кажем.

— Харно, даскале. Ти знайш.

Лазар Глаушев най-сетне научи къде лекуваше раната си Борис. Каза му Йоан Сърчар. Уговориха се двамата да отиде Ния в Дебрища да види сина си след толкова време. Ния се приготви набързо за път, но Сърчарот взе да се колебае — трябвало да кажат на Никола Нешев за това пътуване. Лазар прати чирака си Да повика учителя в дюкяна. Още като чу Нешев какво бяха решили те двамата с Йоана Сърчар, зачерви се и сърдито помръдна с въздебелите си устни, но премълча гневните думи, които дойдоха на езика му. Той каза тихо, с потреперващ глас:

— Борис скоро ще оздравее и… тия неща, господин Глаушев… не са редни.

— Знам — отвърна Лазар. — И ако не ни позволите моята жена няма да отиде в това село. Но си рекох, тя е умна жена и нищо нема да сбърка. Пък и Борис лежи болен у тия люде, не е некаква голема комитетска тайна. Щом не може, учителю, се едно, че нищо не съм ти казал.

Нешев седеше до него умислен и не отговори веднага. Червенината по мършавото му тясно лице бързо изчезна, той сви още по-строго дебелите си вежди и каза, без да погледне Лазара: