Димитър Талев - Илинден

— Тя… иначе… би могла да свърши добра работа с това пътуване.

— Каква работа, учителю? — изви Лазар поглед към него.

Нешев попипна с бързо, нервно движение татарските си мустаки и продължи, пак без да погледне Лазара:

— То се знае: ако сте съгласни вие с нея, ако и тя е съгласна. Има и не малка опасност в тая работа.

— Това тя ще реши, но ти кажи да чуя какво би могла да свърши.

Учителят се понамести на миндерчето до него, поприведе се към ухото му:

— Приготвили сме два товара за Железник, за тамошния район: опинци за хората на Чендов, дрехи, тютюн, но има и шест пушки, патрони, неколко бомби. Така, с нея, ще мине по-лесно. Жена. Никой нема да обърне внимание. В случай на нужда ще каже, че пътува при дъщеря си, която е учителка на село.

Сега се умълча Лазар. Той беше готов да попита: „Ами защо тъкмо с нея? Защо не ги изпращате с некои тамошни селяни?“ Но Лазар нищо не попита — не би могъл да отхвърли задача, която му се възлага. То беше за Ния, но все едно.

Никола Нешев сякаш прочете мислите му.

— Селяните напоследък много често ги претърсват — каза той. — Стига да ги срещнат заптии или аскер, или колджии. Но — сви той вежди отново — може да се намери и друг начин, разбира се, ако сметаш, че… Не ни е за пръв път.

Лазар отговори:

— Ще питам жена си, учителю. Тя ще реши. От нея се иска това нещо.

Той не издаде с нищо голямата си тревога за Ния. Със скрита тревога заговори той с Ния, като се прибра в къщи вечерта. Тя не го изненада с отговора си:

— Щом се иска тая работа от мене, аз нема да откажа. Днеска целият народ помага.

— Да е за мене — започна Лазар, — нема и да помисля…

— Не, не. Аз ще ида. Нели така бехме решили.

— Нешев казва, че с тебе товарите ще минат по-лесно.

Ния се опитваше да разпръсне тревогата, която се чувствуваше във всяка негова дума, в омекналия му глас. Тя каза:

— Ще гледам да се справя добре. Ами ние детето сме си дали, та за нас ли ще мислим! Барем ще го видя, милия…

— Най-важното в тая работа е човек да не губи смелост. Каквото и да се случи.

— Ех… И бог да помага — рече Ния.

Те и двамата се пазеха да не покажат слабост най-напред помежду си, от голямата грижа един за друг и за да се насърчават взаимно в изпитанието, което приемаха заедно. Ако се случеше беда с Ния — тя нямаше да бъде по-лека и за Лазара. Те знаеха това и двамата…

На другия ден, щом започна да се свечерява, Ния и Лазар излязоха вън от града с по някаква дрешка на ръката. Полекаполека, както подобава на стари люде, на приятна разходка по пътя за Железник в хубавата пролетна вечер. Като се поотдалечиха от града, те се отбиха малко от пътя и седнаха на един тревист бряг да си починат. На много места из полето наоколо се виждаха люде — тъкмо беше време за прекопаване на пролетните посеви. Слънцето вече залязваше оттатък Железник. Във въздуха се носеше дъх на млади, напечени от слънцето треви, свежият, ободряващ дъх на мащерка. По пътя се зададоха вече привършили копачки, надалеко се чуваха гласовете им. Мина и босоного момченце, дигнало снопче трева, след него подрънкваше с пиринчено звънче калешо агне. Скоро се занизаха по пътя и други работници и преди още да се стъмни добре, полето наоколо опустя.

Вече по тъмно, откъм града се дочу тропот на коне.

Лазар и Ния излязоха отново на пътя. Спряха там, в тъмнината, три натоварени коня. Мярнаха се край тях две сенки и се чу изтихо гласът на Никола Нешев:

— На добър час…

Помогнаха на Ния да се качи на един от конете, подадоха й повода му. Лазар мълчаливо притисна ръката й. Тя се приведе към него:

— Не се изоставяй… докато се върна…

— Хайде, боже, помагай… — чу се гласът на селянина, който трябваше да придружи Ния до Дебрища. Той подкара конете: — Хайде, дий…:

Ния се прекръсти. Трите коня затропотиха по пътя и скоро изчезнаха в тъмнината; чуваше се още някое време само тропотът на копитата им в нощната тишина.

През целия път до Дебрища нощните пътници не срещнаха жива душа. На няколко пъти дочуха само хлопотари — някъде встрани от пътя нощуваха овчи стада или друг някакъв добитък. Ния трябваше много пъти да се бори с дрямката си, от страх да не би да падне от коня. Но тя не беше свикнала да язди и скоро болките в кръста и в нозете й вече не я оставяха да задреме. Час по час сърцето й потрепваше и от страх пред лоша среща.

Пътниците наближиха Дебрища преди зори. Двама дебрищани — работници на комитета — ги посрещнаха вън от селото; те трябваше да се погрижат сега за опасния товар. Ния слезе от коня като с откъснати нозе и другарят й я заведе чак до новата порта на Кузман Велянов…