Димитър Талев - Илинден

Когато влезе майка му в стаята, Борис още спеше. Дълбок е сънят на щастливите млади люде. Ния седна безшумно на столчето до леглото му. Почнало бе да се развиделява и тя виждаше ясно лицето на сина си. Хубаво беше гова лице в спокойния си здрав сън, а майчината обич е ненаситна. Ния не можеше да откъсне поглед от него след толкова страхове и тревоги, но не искаше да прекъсне съня му, майчински търпелива и в най-голямото си желание сега — да отвори той очите си, да чуе гласа му. До нея стоеше тетка Бисера и тихо се изкашля. Борис се раздвижи. Той позна майка си още като потрепнаха клепките му и бързо протегна ръце към нея:

— Майчице…

Като го прегърна тя и нацелува, също както някога, в люлката му, той нежно я поотстрани, без да я изпуща от ръцете си, и попита тетка Бисера:

— Къде е Ружа?

Тетка Бисера бързо излезе и беше смешна така забързана.

Ружа влезе в стаята и се спря близу до вратата; зад нея се показа и тетка Бисера.

Ния Глаушева дълго гледа девойката, погледна и сина си. Тя всичко разбра. Той каза:

— Това е моята годеница, майко, Ружа. — И нетърпеливо додаде: — Погледни я, майко!

Още не беше мислила Ния за женитбата му; много млад беше той. Но сега сърцето й затрепера. Ружа беше много хубава и тя в нищо не можеше да укори сина си. Ружа беше хубава — това е най-важното за жената, но имаше и друго най-важно нещо за всяка жена; да има добро сърце. Това Ния не можеше да знае за чуждата щерка. И каква е тя още, родена в това планинско село? Сърцето на майката трепереше, Борис й каза:

— Откъснах си, майко, едно зелено клонче от планината.

Ния разглеждаше рубата на девойчето, която трепереше от чистота, погледна ръцете й, после пак дигна поглед да срещне очите й. Топла вълна премина през майчиното сърце. Тя отвърна на сина си:

— Нема да те накарам аз да го захвърлиш, сине, щом си го откъснал еднаж.

Тя стана, пристъпи към Ружа, улови ръката й, а не сваляше очи от лицето й — сякаш да проникне до самото й сърце. Девойката се наведе и целуна ръката й. Ния Глаушева я погали с другата си ръка по лъскавите гладки коси.

Не дойде тая година за Великден свещеникът в РожДен. Нямал време — служил по другите села. На Великден в църквата пея Даме Скорнев, той каза и „Христос возкресе“. Обещал свещеникът да дойде да служи в Рожден на Георгьовден. За великденската ваканция учителката остана в селото — далеко й се виждаше градът, пък и наближаваше голямата ваканция. Велко и каза:

— Ето, свещеникът ще дойде на Георгьовден. Друг път кой знай кога ще дойде. Нека ни венчае на Георгьовден.

Дона отговори:

— Добре, Веле. Нека ни венчае.

Нямаше защо да се отлага и протака. Учителката преди това още бе решила да се омъжи за Велко. Като даде съгласието си за венчавката, както искаше Велко, тя изказа и едно свое желание:

— Требва да получа благословията на баща си и майка си.

— Те нема да те дадат на селянин като мене — засмя се Велко.

— Аз требва да ги почета. Ако пък ти кажеш да не отивам в града, нема да отида. Но радостта ми ще бъде пълна, ако се омъжа за тебе с благословията на тия, които са ме родили.

Велко не можеше да се начуди колко покорна беше тя пред него от тоя ден, когато те избягаха от турците през пропастта. Тя беше сто пъти по-умна от него и колко учена беше, а имаше само един отговор за него:

— Добре, Веле.

И ако има да каже нещо, да възрази, после ще го каже, после ще възрази, кротко, тихо. Това нейно послушание правеше още по-голяма неговата радост, че тя, такава жена, тъкмо него избираше за свой мъж. Но и учудването му от нея, и гордостта му се сливаха в едно дълбоко, пламенно и чисто, набожно възхищение от нея. Изпитваше той и един постоянен страх да не би да й се случи нещо, да не би някой зъл дух да завиди на щастието му. Такова дълбоко и силно беше вълнението, което предизвикваше тя в сърцето му.

— Иди, Доне, в града, щом искаш, но — каза той, а по лицето му беше изписан всичкият му страх за нея, но по-добре ще бъде те да дойдат тука, у нас, с децата, да ни видят къщата. Татко ще отиде да ги кани и да ги доведе.

— Добре, Веле — отвърна тя и повтори: — Добре. И тя така премисли, че ще бъде по-добре, по-сгодно.

Пък и да дойдат да видят нейните близки — поне майка й с някое от децата — де ще живее тя отсега и може би цял живот.

Нямаше да й бъде лесно да отиде и да каже на майка си, че ще се омъжи за Велко. Още по-малко би я разбрал и похвалил баща й. Тя се отделяше от тях, от семейството и ги лишаваше от своята помощ. А не можеше да им обясни каква беше и как пламна в сърцето й тая страстна, ненаситна и всеотдайна в същото време привързаност към младия селянин. Тя и сама за себе си не би могла да я обясни. Това беше една жажда на душата й — жажда за милувките му, за погледа му, за гласа му, за силата на младото му тяло, за нещо прекрасно, което светлееше в сивите му зеници, за него и за всичко негово — и как можеше да обясни с думи тая жажда младата девойка, която обичаше за пръв път? Селянин, прост селски момък — но Велко беше умен, схватлив, научи се да чете, да пише, обичаше телесната чистота и всичко чисто и хубаво. Какво друго би могла да каже за него? Да, Велко беше, както казваха старите люде, човек благословен. Който може, нека разбере — как би изказала тя по-добре, по-ясно тая дълбока непрестанна радост на сърцето си?