Димитър Талев - Илинден

— Кузо — рече той, — ние ще поприберем тука, а ти прескочи да видиш що става по село, къде ли е отишъл тоя мръсник, и ела да ми кажеш. Ама не се бави много. Доне — обърна се той към жена си, която току-що бе запалила огън в огнището край извора. — Загаси огъня. Нема да ти требва тая вечер. А ти, татко, върви си в къщи. Вземи и Мърча, да не ми лай тука.

Стрико Даме го погледна с тревожен поглед, но нищо не каза и нямаше какво да каже. Турчинът бе дошъл и Велко се разпореждаше, за да не пострада някак си от насилника. Дона угаси огъня, Мирче мълчаливо изпълняваше това, което му нареждаше Велко. Стрико Даме прибра торбата си, секирата и теслата, подмами Мърча и скоро се скри между дървесата. Докато Кузо отиде и се върна, Велко и Мирче поразчистиха около колибата и по поляната, дето беше бичкията. Пренесоха и изпокриха из храсталаците наоколо доста от избичените дъски и греди, търкулнаха по долчинки и трапове и някои от трупите, скриха и бичкията. Да не бие в очи, че тук се върши някаква голяма работа. Бичел е някой си — е, не е много нещо!

Кузо се върна:

— Беят е. Довлякъл може би двайсет души. И пак е там, у Добра. От кумина й ей такива валма чад. Овен му пече или кои я знай… А, Велко… най-напред у вас ходил, ама се върнал.

Дебелите вежди на Велко се сключиха, гласът му понадебеля:

— Хайде сега со здраве, Мирче, и ти, Кузо… Аз ще ви пратя хабер кога да доидете. Докато е беят тука, нема да работим.

— Кузо и Мирче не чакаха повторно да ги подканва Отидоха си.

Велко и Дона останаха сами в гората.

— Да беше изпратил и козите в къщи — каза Дона, и тя обладана от същите мисли и грижи, като Велко!

— Не — отвърна той, — тука нема кои да ги закача них. Но, виж, Мърчо не знай да мълчи.

Поприбраха едно-друго и в колибата — да не се познава, че тук живеят люде постоянно. Тогава Велко извади пушката си от скривалището й, прегледа я, макар да нямаше защо да я преглежда — в ред беше тя, пълна и лъщеше от чистота. Той продължаваше да я гледа, отвори я и я затвори, но повече от обич към оръжието, от дружеска обич, като да беше тя живо същество. И тъй, като на себе си, каза:

— Ти, Доне, там, в другата колиба… ако стане нужда. Аз ще пообиколя и ще ти обадя, ако има нещо… пък и ти, ако чуеш нещо…

Да, тя знае какво трябва да прави: навътре в гората, в най-затънтено място, беше другата колиба, скрита под земята. Там понякога се криеше и четата. В случай на опасност Дона ще избяга там, ще се скрие. За това беше говорено и преди. Застрашаваше ли грозна опасност, и нея и него, трябваше да се пазят, да се защитават; тя ще се скрие и дори няма да диша, ако трябва, там, в подземната колиба; Велко ще обикаля наоколо, ще дебне, ще пази с пушката и ще убие, ако трябва; те и двамата ще умрат дори, но няма да се оставят в ръцете на турчина. Това се знаеше и само по себе.

Велко се шмугна в храсталаците с пушката под мишница като ловец, а Дона чу как пукаха съчки под нозете му, после всичко утихна и само върховете на дървесата се полюляваха високо горе, безшумно, от тихия предвечерен ветрец. Тя седна пред колибата и взе да кърпи някаква дреха, но беше готова да скочи всеки миг. Тихо беше наоколо. Чуваше се само постоянният шум на гората, дълбок и многоглас — гората дишаше и беше пълна с живи твари. Велко дълго не се върна, но най-сетне Дона чу още отдалеч стъпките му и дигна лице да го посрещне. Той излезе от храсталака като иззад зелена завеса и се приближи мълчаливо. Подпря пушката до стената на колибата и седна до жена си:

— Нема нищо. Почиват, гощават се. Агалари. Ще видим утре какво ще правят. — И отеднаж добави: — Знайш ли как съм огладнел!…

Дона стана и приготви вечеря.

„Шшшшш!“ — запя изтихо гората вечерната си песен. Дървесата наоколо започнаха да тъмнеят, полъхваше влажен хлад, а небето още светлееше високо горе млечносинкаво. Там горе имаше още много светлина, но наоколо дървесата се изправиха като черна стена. Показа се и месецът, млад още, виторог — бледо, полюшнало се пламъче в тихия и дълбок блясък на небето.

На другата сутрин, в тъмни зори още, поляната пред колибата се изпълни с люде. Най-напред пристигна Бабин, селският воивода, заедно с други двама от селската чета. Скоро след това дойдоха още петима от селската чета и тя беше вече цялата налице заедно с помощника на воиводата — Велко. Липсваше само един от състава й, но той беше болен. Далеко преди да изгрее слънцето, между дървесата се показа веригата и на околийската чета — и тя сега в пълния си състав от единадесет души. На поляната се събраха двадесет души въоръжени мъже и някак чудно изглеждаше между тях присъствието на Дона. Ала тъкмо защото тя беше сред тях, тия груби селски мъже — и Наумов между тях, в комитското си облекло, брадясал, с дълги нечисти коси, — тия груби селски мъже приказваха кротко, дори любезно помежду си, рядко се чуваше да изпсува някои, по лош навик.