Димитър Талев - Илинден

— Немам пищов аз — отвърна Велко и очите му играеха — обмисляше нещо.

Той забеляза, че турците бяха много сигурни в успеха си, и тъкмо това трябваше да се използува. Погледът на бея лепнеше по Дона, но ето сега турчинът се залавяше с Велко, за да се справи най-напред с него.

— Дай пищова, че ще кажа да те вържат и добро нема да видиш — повиши глас беят. — Ти и пушка имаш, и нея ще дадеш!

Той се извърна към другарите си и нещо им заговори на турски, а в същия миг Велко сграбчи отново учителката за ръката, сви се като звяр, който напада, и с всички сили се втурна към вратата, разблъска изненаданите турци, кого с глава, кого с рамо или лакът. Дона летеше след него и чувствуваше само желязната му ръка как стискаше нейните тънки пръсти. Турците нададоха викове, сблъскаха се всички на вратата. Единият от тия, които бяха останали вън, дигна пушката си и гръмна, но двамата млади люде миг преди това се бяха скрили зад ъгъла на църквата. Куршумът изпищя високо над гората.

— Остави ги! — крещеше беят. — Избягаха. Няма да избягат далеко, пак ще паднат в ръцете ми!

И се обърна той, та насъска копоите си на стария Скорнев. Биха го те, биха и стрина Ордена, разтършуваха къщата, изпочупиха каквото им попадна пред очите. Търсеха пушки и пищови.

— Ще дойда аз пак — рече на края Селим бей — и ако не заваря тука даскалицата — на ръжен ще ви опека и двамата дърти пергиши. А сина ти, Скорне, по-добре го отпиши. Само да ми се мерне още един път пред очите!

В същото време Дона и Велко наново бяха попаднали в смъртна опасност и се бореха за живота си. За да се скрият миг по-скоро от очите на турците, Велко поведе учителката не по пътеката към долината или по каменистата стръмнина накъм гората, а направо в пропастта към високата площадка. Там, наблизу три аршина под самия ръб на площадката, се намираше оня тесен и неравен праг и това беше път, който можеше да послужи само при смъртна опасност. Малцина го знаеха в Рожден и още по-малцина можеха да го използуват. Знаеше го и Велко.

Като свиха зад църквата и чуха изстрела след себе си, Велко поведе другарката си право към пропастта и намери време да каже:

— Върви след мене… Не бой се…

Дона вървеше след него и ако би казал да скочат в пропастта — тя едва ли би помислила да се противи. Той нямаше време да й обяснява накъде я води и нейната опора беше само ръката му. Спряха се на самия край на площадката. Велко пусна ръката на другарката си, седна на каменния ръб и като се обърна по корем, смъкна се надолу, докато напипа с нозе каменния праг. Прилепнал цял о скалата, с гръб към пропастта, той протегна ръце нагоре и подложи дланите си. Чу се гласът му, хриплив, задъхан:

— Доне… обърни се с гръб… Стъпи на ръцете ми и се спущай полека… полека… Не бой се… Сега на рамото… Така…

Той я спусна до себе си на каменния праг, обхвана я с ръка през кръста. Телата им бяха плътно прилепнали към скалата и едно към друго. Велко попритегли леко девойката.

— Хайде… полека… Не бой се. Затвори си очите. Хайде, пристъпи пак.

Те бавно влачеха нозе, пълзяха по грапавия камък, чуваше се дишането им, пресекнало, шумно, чуваше се как се търка по скалата облеклото им.

— Хайде пак… Пристъпи. Още малко, Доне. Полека… Не гледай…

Велко минаваше за трети път оттук. Сега трябваше да води и Дона с извита назад около кръста й ръка. Това го караше да се издава повече над пропастта и много малко беше нужно да натежнее над бездната тялото му, и нейното с него. Те сега бяха като едно тяло. Дона местеше нозе след него, с лице до камъка и със затворени очи, подчинена на волята му. Неговата ръка около кръста поддържаше не само тялото й, но и съзнанието й да не угасне и сърцето й да не спре да тупти от ужас. Тя чуваше и гласа му, ловеше го жадно, за да не се вледени кръвта в жилите й, да не се подкосят нозете й.

— … Доне… Още малко… Хайде пак. Каменният праг беше дълъг около два разтега, по-нататък се разширяваше малко и продължаваше още около един разтег и се сливаше с една втора малка площадка. Там трябваше да се прескочи една цепнатина в скалите и вече започваше стръмнина, която стигаше до една полянка на горния край на пропастта, а оттам започваше и гората.

— Ще минем — хриптеше глухо гласът на Велко. — Ето, още малко… А ония нема да се сетят де сме… да погледнат насам…

Всъщност той се боеше повече от това — да не би турците да погледнат случайно отгоре, отколкото от бездната до петите му. Дона в ръцете на бея! Никога!

— Хайде, Доне, пак… Ето, още малко… Най-сетне стигнаха по-широката част на каменния праг и почти едновременно въздъхнаха, по-свободно, по-дълбоко. Велко отлепи лице от скалата, бледо, обляно в пот, и се обърна към другарката си. Тя мълчаливо му се усмихна с пребледнели, сухи устни. Сега тя почувствува и топлината на ръката му около кръста си. Сега те най-много се обичаха — тяло до тяло, увиснали над бездната, и двамата обхванати от вледеняващия дъх на смъртта. Няколко стъпки по-нататък те стигнаха до втората, по-ниската площадка, Оставаше още цепнатината, прерязана в скалите.