Димитър Талев - Илинден

Загледана подир учениците си насреща, Дона изенаж трепна и втренчи поглед: между храсталаците край една от пътеките за гората се мярна бяла забрадка. В същото време от гората излезе и Велко. На пътеката срещу него се изправи жена — носията й трептеше с яркото си шаренило в зеления въздух край гората. Велко се спря далеко от нея, но тя пристъпи по-близу. Нещо му приказваше, размахваше ръце и ръцете й плаваха във въздуха. Младата девойка я позна още в първия миг: Добра Лозанова.

Велко я слушаше и гледаше встрани. Няма ли да има край тая среща? Добра подигна ръка и леко я плъзна по белия му ръкав, от рамото надолу до голата му китка и там спря тя своята ръка, своята милувка. Дона гледаше с примряло сърце. Колко много продължи всичко туй! Най-сетне Велко се отдръпна, мина през тревата край Добра, излезе пак на пътеката и продължи насам. Добра тръгна след него. Той се обърна и нещо й каза. Тогава Добра се спря на пътеката с отпуснати ръце. Сетне тя дигна лице и дълго гледа към високата каменна площадка.

Дона го чакаше горе, спотаила се бе сега зад църквата. Наоколо нямаше жива душа. — Веле… — подвикна тя тихо.

Велко се приближи. Те се гледаха мълчаливо, застанали един срещу друг. Не бяха се виждали три дни, а сега Дона се бе уплашила от Добра. Тя наведе глава и чакаше. Велко се поколеба един миг задъхан, сетне пристъпи бързо и я сграбчи в прегръдките си.

Селим бей довтаса в Рожден. Настани се у Добра с неколцина от другарите си, а Другите се настаниха в съседните две къщи. Говореше се че Добра завързала приятелство с бея; видял ги някои заедно в града. Не се знаеше дали е верно, но той право в нейната къща спря. В нейният двор, събра беят още същия ден селските стареишини а надойдоха и други от селяните. Събра ги турчинът и започна кротко на преспански:

— Е, люде, дойдох, както секой година, да си взема своето за гората. Ще режете дърва, ще продавате, ще горите кюмюр, ще продавате, пък и аз ще получа своето. Ама той година искам повеке. И дървата се продават по-скъпо, и кюмюрът, и аз ще искам повеке.

Говори той, върти очи, седнал на ниско столче, а катилите му около него — с пушки и силяхлъци. Като се изказа беят, настана мълчание. Не беше лесно за раята да излезе срещу турчина с противна приказка. Реши се най-сетне да отговори за цялото село старецът Павле Локвенец:

— Да ти са много години, бей… да беше дошъл подир Великден, че ние сега с празника, но… щом си дошъл… Ние сички, Селим бей, целото село, от пуста сиромашия, решихме да те помолиме да ни оставиш гората без пари. — Турчинът трепна и се дръпна назад, но продължаваше да слуша. — От пуста немотия, бей, децата сме си пратили на гурбет, а що можем да изкараме от дърва и кюмюр? Цел ден ще блъскаш до града, ще висиш там, ще се пребиеш за един грош. Молиме те, бей, да ни оставиш гората, да не мрем гладни.

— Що говориш ти, старче! — замахна нетърпеливо с дългата си тънка ръка беят. — Гледай ти! Аз им искам повеке, а те си наумили нищо да не дават. Не може! Нема нищо да дадете, нищо нема и да вземете. Такава е той работа. Ако не ми наброите още днеска по един лира на къща, който посмей да влезе в гората — жив нема да излезе. Ето и оттука виждам, че некои веке горят кюмюр там. Какво си мислите вие бре? Я гледай ти!

Както се бяха струпали селяните, някой от по-задните каза:

— Гората си е наша!

Селим бей скочи. Той беше с тесни рамена и гърди, но стоеше изправен, с гордо вдигната глава. Облечен беше в разкошна турска носия, но силях 83 83 Силях (силяхлък) — кожен пояс за оръжие. сега не носеше — би бил тежък за тънкия му кръст — и само една дълга пушка, нова и добре излъскана, припряно местеше от ръка в ръка. Той цял се изпъна срещу селяните:

— Що рекохте? Я още един път да чуя! — гласът му изтъня. — Ваша ли? Гората била ваша! Ей сега ще ви избия сичките! — И той стисна пушката с двете си ръце.

Пак настана мълчание. Ала най-важното беше казано и сега беше по-лесно да се говори. Пак започна Павле Локвенец — ех, каквото ще да става най-сетне!

— Не се люти, бей… С добро ще се разберем, ние не сме лоши люде и ти си харен, да ти са много години. Ето ние сички те молим да не ни искаш пари.

Селим бей седна пак на столчето и не личеше колко много е гневен. И ето какво каза със спокоен, равен глас:

— Гората е мой от дедо и прадедо. Ще видя аз кой ще ми излезе насреща. Идете си сега сички. И ако до утре по туй време не ми донесете по един лира за сека къща, ще взема по един глава от сека къща в Рожден. Така да знайте. Идете си сега сички.