Димитър Талев - Илинден

— Ами училището, даскале?

— Ще поискам отпуск по болест от училищното настоятелство.

— Е, върви, върви тогава, даскале, с войводата. Тъкмо ти си най-сгоден: устата ти — медена, не може Да не ти верва човек. Ще го укротиш ти Гьорета Павлев.

Борис Глаушев пожела да отиде в четата, за да изпълни един дълг към народното дело. Никола Нешев бе казал, че и тук, в града, не е по-малко опасно да са срещу турската власт и сила. Все пак тук лягаш в своето си легло, ходиш по работата си и във всичко си свободен, докато не се сложи турска ръка върху тебе. Не е тъй в четата. Там стоиш и денем, и нощем нащрек, не знаеш откъде ще писне куршум срещу тебе, ни един миг покой. И глад ще познаеш, и жажда, и без легло ще останеш. Сега две силни потери преследваха малката чета на Гьорета Павлев по пътеките между селцата из полето. Борис Глаушев реши, че там е сега неговото място, сред постоянните опасности и мъчителните несгоди на четнишкия живот. Натам го теглеше младото му сърце и съзнанието му за нуждите на народното дело.

На старите той каза, че заминава по работа, и те, като знаеха за тайната му дейност, не го попитаха нищо повече. Пред директора на училището и пред училищното настоятелство Борис каза, че отива да се лекува в Битоля, и те му разрешиха две недели огпуск. А щом се яви в четата, Гьоре Павлев веднага го взе в ръцете си.

— Тука, даскале, шега нема — с тия думи започна войводата. И той разглеждаше младия гражданин като да беше кон, изкаран за продаване на пазара, в погледа му тлееше подозрителност. После попита: — Къде ти е пушката? Каква пушка имаш?

— Никаква — отговори наивно Борис. — Пушка аз нема да нося. Моята работа при вас ще бъде по-друга. Ще говоря със селяните, писма ще пиша…

— Хайде де! — стисна устни войводата. — Ти ще си мислиш! Каква работа можеш да вършиш с нас без оръжие? Ти говори си, пиши си, но това е друго. Като си излезъл комита, пушка ще носиш. И тия градски кундури ще махнеш, и тия градски дрешки, зимата, кажи го, още не е минала, а ние повеке на открито нощуваме. Шега нема, даскале. Ако не ти харесва много нашата работа, връщай се в града още сега…

Другите четници около тях лукаво се подсмиваха Какъв ли четник ще бъде това крехко даскалче! Не ще изкара ни два дни, ще се върне в града го, при майка си и баща си…

Борис не се върна в града. Облече се в доста похабени бели шаячни бечви — де ще намериш по-нови! — препаса се с два колана куршуми, дадоха му една дълга мартинка, наметна се с гуна. Той спечели бързо сърцата на четниците, помагаха му те да се стегне, научиха го да си връзва сгодно опинците. Само войводата не преставаше да го оглежда изпод вежди и все го задържаше близу до себе си. Още първата нощ четата направи един преход от седем часа, дори и старите четници капнаха от такова безкрайно лутане в тъмнината, а войводата като че ли нарочно нареди уморителен поход. Едвам стоеше на нозете си Борис, подбиха се нозете му, разраниха се, но не отвори уста да се оплаче. После Гьоре Павлев се улови пак за пушката му:

— Да свети, даскале. Нема да ядеш, нема да спиш, докато не туриш в ред пушката си. И учи се с нея, отвори я, затвори я, мери на една, мери на друга страна, поразвърти я, поразкърши се с нея, да стане пушката като част от тебе, от телото ти. Така ще я командуваш добре, ще ти върши работа тя и ще те пази, даскале.

Борис послушно изпълняваше всяка негова дума. Развъртя се с пушката, разкърши се. Пак другите четници му се притичаха на помощ — не е лесно да се командува пушка. Но след ден-два той не я носеше вече, като да се боеше, че ще го ухапе, а прилепна тя добре на рамото му.

Последните дни на зимата минаваха един след друг и някак по-бързо. Дона все така събираше децата сутрин и ги пущаше късно следобед. Говореше се из селото, че учителката е добра, добре учи децата; по-големичките вече пишеха писма на бащите си по гурбет. В очакване на близката пролет Велко стоеше повече без работа и се навърташе в къщи. Рядко ще излезе по село — да се види с другари. Околийската чета идва на три пъти и доста се бави, та Велко стоя много дни и нощи на стража. Сега четниците бяха само деветмина и ги водеше секретарят — учителят Наумов, — а войводата и още един от четниците — Жадният, който бе заболял от плеврит — бяха отишли през зимата на почивка в България. Селото решаваше с четата един голям въпрос — за гората. Старо село беше Рожден и гората си беше открай време негова, но преди осемдесет години дошъл от града Хамди бей и казал, че гората била негова. И ако селяните искат да берат дърва от гората и да правят въглища — ще плащат на бея. Покорна беше раята — кой ще дигне глас срещу един бей! ламди бей идваше всяка пролет и налагаше на селото данък за гората. Той ще каже една сума, а селяните ще молят и ще плачат събрани около него и беят ще отстъпи от… добро сърце. Селяните знаеха, че гората си е тяхна, но хвалеха бея и го благославяха за добрината му. След Хамди бей стопанин на гората стана неговият син Абдула бей. И той като баща си: ще вземе колкото може повече пари за гората и ще си отиде. Понякога ще дойде на лов из планината и селяните ще го посрещат и гощават. След Абдула бей дойде Кемал бей, но от няколко години насам стопанин на гората беше неговият син Селим бей, който бе взел всичко от ръцете на стария си баща. И Селим бей вземаше всяка пролет данък за гората. Предната година се опита да вземе два пъти — забравил уж, че бе взел еднаж. А селяните все помнеха, че гората си беше тяхна от памти века. Като тръгнаха чети из планината — страхът от турците намаля. Четите убиваха злите турци и всякакви народни изедници. Селската сиромашия намери опора. Пред турските съдилища нямаше правда за раята, а четите бяха защитници на народа. Случваше се и друго, ако дойде турски или арнаутски зулумджия и безчинствува в селски дом — стопанинът или неговият син дига секирата и му разцепва главата на две, сетне взема му оръжието и бяга при четата в планината.