Димитър Талев - Илинден

Тая зима рожденци заприказваха да не плащат повече данък за своята гора, както бяха плащали осемдесет години. Допитаха се до четата и Наумов им рече:

— Кажете на бея, че нема да му плащате повече данък за гората, пък той, ако иска данък, да дойде от нас да иска.

Така се реши. И рожденци не отидоха първи да кажат на бея, а чакаха той да дойде да си иска данъка, Селим бей от есента не бе идвал в Рожден.

— Нема защо да бързаме ние — приказваха си селяните.

— Ами ако доведе турчинът заптии, аскер?

— Ще видим.

Селяните чакаха пролетта и с радост, и със страх; не излиза лесно страхът от сърцето на роба. Най-сетне пролетта настъпи.

Започна снегът бързо да се топи, потекоха по долищата мътни води. Наякнало беше слънцето, припеците димяха. Удариха и дъждове — дни и нощи буча планината и се изправи една сутрин срещу грейналото слънце, цяла измита и окъпана. И щом започнаха да засъхват пътеките, Велко Скорнев пръв се хвърли в гората. Нямаше да чака тоя път той позволение от бея. А като се зачу неговата секира — влязоха в гората да секат и други селяни.

Други години Велко не се връщаше по цяла неделя от гората — имаше си колиба там, носеше си храна за повече дни. Тая пролет той се връщаше в къщи всяка вечер и рядко ще прескочи да не си дойде. Старият Скорнев си помисли: „Може би се бои от бея, да не го завари в гората, докато не се реши как ще бъде тая година…“ Но старият не познаваше сина си и нищо не виждаше. По-добре от него виждаше стрина Ордена. Велко се връщаше почти всеки ден от гората заради учителката. И взе да намира разумни, убедителни причини, понеже и сам виждаше, че не беше редно да се връща всеки ден. Ето секирата се е притъпила и трябва да се наостри; имал нужда от по-топла дреха нощем; яденето се е свършило по-скоро; да дойде старият да види дали е насякъл достатъчно букови дърва за ковашки въглища. Какво ли не може да измисли човешкият ум! Старият Скорнев вярваше на всяка дума на сина си: Велко никога не бе лъгал, не лъжеше и сега. А старата Скорневица виждаше, че причината на всички тия причини беше Дона. Ще дойде Велко да си наостри секирата, а докато не намери учителката, не може да намери и точилото. Така за всичко. Ще я потърси в къщи, в стаичката й, в двора, в училището. Понякога тя нарочно се криеше от него и той все не можеше да намери точилото. Но ако се разсърди и не иска да я търси повече, тогава пък тя тръгва подире му: — Велко… Веле…

Търсеха се, за да се видят, да си кажат по няколко Думи, да си разменят по една усмивка, пълна с нежност и обич. Те не виждаха как се бяха променили след пътуването си през оня зимен ден — бяха и двамата кротки, сговорчиви, гласът им и смехът им бе станал по-тих, бяха и двамата разсеяни — нищо не беше вече много важно. Но в същото време мисълта им беше по изострена — те се разбираха с един поглед, с половин дума, Разбираха се и без поглед, без дума. Паднали бяха всички прегради между тях — останала бе само една: непреодолим страх пред чудото на любовта. Те се бояха да се докоснат, бояха се да останат сами. Ако през някоя от тия лунни ароматни пролетни нощи Велко бе влязъл с тихи стъпки в малката стаичка на учителката прекрасното чудо би станало. Но той не се решаваше да влезе, а тя не се решаваше да го призове. Не можеха да надвият своя чист, младежки свян.

Старият Скорнев нищо не виждаше. Виждаше само Скорневица и сърцето й преливаше от радост: „Ще си имам хубава снаха, умна, учителка, гражданка..? А Велко — какво? Лош ли е Велко?…“ Коя ли майка не мисли, че нейният син може да се ожени дори за една царска щерка?

Когато закъснееше Велко да се върне вечер в къщи или пък прескачаше по един-два дена — случи се това два-три пъти, — Дона нямаше търпение да го дочака и излизаше на края на площадката. Оттук се виждаха всички пътеки към гората. Учителката стоеше тук, на високата скала, и гледаше гората — да разкъса с поглед зеленото горско рухо, да окърши гранките на всяко дърво, та да няма пречка и преграда за погледа й. като го виждаше да излиза от гората, тя продължаваше да стои и не се помръдваше: нека той да тича насам! само щом я види! И сърцето й биеше лудо, щом видеше тя, че младият момък, като я съгледаше, застанала на високата каменна площадка, ускоряваше стъпки по най-късата пътека. Той бързаше към нея, а тя се задъхваше от радост и очите й плуваха в сълзи.

Тоя път Велко не се върна два дни от гората. Не се върна и на третия ден, та привечер Дона доста ранкО отиде и застана на скалата да го чака. Когато се връщаше към края на деня, Велко оставаше да нощува в къщи. Учителката бе пуснала децата да си вървят, а до залез слънце имаше още много време. Ще чака тя тази вечер — три дни не се бе връщал Велко. Учениците й се бяха пръснали по двама, по трима из пътечките насреща и се изкачваха към къщи по стръмнината отвъд долината в шарените си носии. До ушите й долиташе позната училищна песничка — някои от децата пееха в един глас.