Димитър Талев - Илинден

— Е, харно, харно… Пиши, даскале, на Началството в града, ще се оттеглим, защо не, ама когато стане нужда. Сега още има къде да се провираме.

Чуден човек! Борис Глаушев не беше виждал такава човешка сила.

Борис Глаушев живееше в един нов свят. Нищо не бе знаял той преди за селските люде. Бедни, измъчени, роби на господарите си, покорна рая, която живееше в тъмнина и нечистотия — това знаеше всеки, който ги виждаше пазарен ден из градската чаршия. Сега Борис живееше сред тях, сега виждаше истинския им образ. Гьоре Павлев беше селянин, останалите четници от четата бяха също селяни и всички, които я пазеха и хранеха, които се оставяха да ги бият, да ги дупчат с ножове, да ги бесят по дървесата и не я издаваха, бяха също селяни. Те пазеха малката чета, деляха с нея залъка си, прибираха я по къщите си, сновяха денонощно из полето, за да следят потерите, понасяха зверствата и преследвачите й и все мълчаливо, търпеливо, упорито. Това беше от признателност към своите закрилници, от привързаност към тях, от любов, това беше и от мъка, от спотайван гняв към потисниците, от воля за борба срещу тях и беше човешка душевна сила. Тия, които пазеха и хранеха четата, прибираха я в бедните си жилища, те рискуваха за нея живота си и живота на децата си. Сега Глаушев често си спомняше думите на Делчев: „Поучете се от простите селяни…“ Сега Глаушев виждаше, че народната сила беше тук, запазена през вековете дълбоко в душите на тия бедни, измъчени люде. Тук беше и самият народ. Та и неговият дядо Стоян Глаушев бе дошъл някога от село…

Комитетът от града беше изпратил Бориса Глаушев в четата, за да въздържа войводата й в неговата голяма дързост спрямо турците. Гьоре Павлев се вслушваше в приказките му, дори и сам го разпитваше при сгодно време, ала имаше един кръг на неговите собствени мисли и знания, където не допущаше чужда намеса. Любопитни бяха всички тия люде и жадни да узнаят нещо за небе, за земя, за наука, за далечни страни и народи, за далечно време, питаха и слушаха с охота. Също и Гьоре Павлев като тях, но той каза еднаж на Бориса:

— Ако взема аз да се пазя премного, да бегам се пред агаларите, те по-лесно ще ми видят работата. По-трудно ще им е, като ги карам да се плашат от мене. Виждаш ли го кучето: и на вол се нахвърля, и волът бега от него, а може да го дигне на рогата си. И нашите люде по-иначе ще ни гледат, ако стоим тука само за да ходим нагоре-надолу. Излезли сме с пушки за работа. Като пречуках неколцина турски катили, людете си велят: Гьоре си гледа работата. Е, ще се пазим, както велиш, ще пазим, то се знай, и селата. Ама като се пазим премного, много работа нема да свършим. Ние затова сме излезли — да бием изедници поляци, кехаи, бейове. Иначе — що? Е, може и нашият ред да дойде, но да сме си седели в къщи край огнището.

Той поучаваше Бориса как се води чета и как се води борба с пушка и нож.

Като се настанеше нощем четата край някое тлеещо огнище, събираха се около нея всички люде от къщата, понякога по двадесет, тридесет и повече души, а идваха и от други къщи. Радваха се те по своему на четата — ето само тъй, да дойдат, да поседнат, да постоят при нея; Борис забелязваше дори и прояви на нежност спрямо четниците и пак по свой начин и може би само с поглед, с някоя отделна дума или като вземе някоя постара женица да измие главата на някого от четниците с майчинско усърдие. Тук Борис започваше някоя от своите проповеди и простите люде жадно го слушаха. Ала виждаше се понякога, че те не разбираха думите му, не достигаха до тях неговите мисли. Той говори еднаж за свободата и се учудваше, че тъкмо тия най-окаяни роби го гледаха сега с празни погледи, не можеха да приемат в сърцата си неговата проповед за свободен живот. Като полегнаха после един до друг с войводата край загасналото огнище, тоя му каза тихо, да не чуе никой наоколо:

— Свобода… е, що е то? Да ходиш тъй, където ти текне, и никой да не ти се бърка, да нема над главата ти кехая и бей… Е, харно. Ама ти, даскале, по-добре кажи им на нашите люде, че като дойде наше царство, земята ще си бъде наша и ние ще си я работим, нема да я делим с агата, и то едно за нас, а сто за него. Със земята живеят тия люде, тя е сичко за них. И говори им още да не се боят от турците, да излезе страхът им от сърцето. Това е за них. И пред очите ще им светне повеке.

Той поучаваше младия човек как да говори с простите люде. А и сам Борис се учеше да мисли просто за важните неща в човешкия живот, които бяха прости й постоянни. Гьоре Павлев не бе учил никаква наука, но бе познал важни неща в човешкия живот и те бяха здрава основа за всяко друго знание. „Говори, даскале, на селянина за земята, над която се труди, и прогони страха от сърцето на робите!“ Гьоре Павлев не знаеше що е страх или умееше да го надвива и в това бе неговата сила, оттам и просветлението на неговия прост ум. Борис желаеше да постигне неговата яснота в мислите и в душата си.