Димитър Талев - Илинден

— Стискай зъби, даскале.

Но сега беше по-лесно за шестимата здрави мъже да пренесат ранения до селото.

Борис Глаушев сънуваше, че Селим бей слага на очите му нагорещено желязо. Там, съвсем близу, бяха баба му Султана Глаушева и Лейла, но той не можеше да ги види. Откога не беше виждал баба си… Той едва я помнеше; но толкова много са му говорили и разправяли за нея; била храбра, силна жена, а той се уплаши от смъртта. Не можела да се нарадва тя, че той приличал много на дядо си Стоян Глаушев — така му разправяха. А дядо му бил мек човек — на него, изглежда, приличаше той и по нрава си. Дядо си Борис не помнеше. Баба му Султана умряла същата година, когато чичо Кочо заминал за България с цялото си семейство. Изпразнила се къщата, опустяла; баба Султана умряла от скръб за децата на Кочо — пет деца едно след друго. И така изказвала скръбта си:

— Е, харно де! Свободна България, нема турци там… Ами наша Преспа огън ли да я гори? Нигде нема по-хубаво от Преспа.

Борис едва я помнеше — дребничка, суха женица, но не си спомняше ни гласа й, ни една нейна дума. Тогава и баща му Лазар Глаушев искал да замине за България, но го спряла тя, баба Султана.

Сега, ето, баба му беше тук. А също и Лейла, но как бе дошла тук туркинята? Борис си спомняше, че майка му бе върнала, от приличие, посещението на старата беица и там бе научила, че са омъжили Лейла, дали са я на Рашид бея, господаря на Сърпец. Беят я отвел в Битоля, затворил я в харема си. Майката не издала щерка си за срещата й с Бориса, но накарала мъжа си и сина си Селим бей да й намерят мъж. НянЯта била огорчена, че мъжът на Лейла отказал да приеме в сарая си и нея, старата няня, която отгледала хубавата девойка, и в гнева си към него излязла да изпрати чак до сокака Ния Глаушева.

— Тъй, къзъм — казала и нянята, — дадоха Лейла. Насила, тя, душицата ми, искаше да се погуби. Селим бей, брат й, насила я даде. И знайш ли, къзъм — задърпала дрехата й старата туркиня, — продаде я той, продаде я за пари. Имал голем борч на Рашид бей, даде му сестра си и Рашид бей му простил борча. И сто алтъна още юстене 85 85 Юстене — отгоре, в повече. му дал.

Борис си спомняше всичко това в съня си и чувствуваше някак, че Лейла е тук до него и не плаче, не тъгува, а е спокойна, дори весела.

Гледай ти — сънища… Каква бъркотия! Борис отвори очи. Но продължаваха ли сънищата — къде беше той сега?

Удари го в очите силен блясък. Той беше в една не много голяма стая с два прозореца и през тях грееше ярко слънце. Стените на стаята бяха голи, но съвсем бели, наскоро варосани, в стаята се усещаше остра прохладна миризма на вар. А също и на прясно дърво — вратите, подът, рамките на прозорците бяха нови. Само две столчета имаше в стаята и неговото легло тук, в ъгъла. Той не се учуди, че лежи, не направи и опит да стане — без да помисли, знаеше, че е болен, че е ранен с куршум в ногата. Но къде е сега? Тук не е идвал никога преди. Той изви очи към прозорците: небето блестеше като нажежено сребро, бледосинкаво, в прозорците надничаше висок планински връх. Чудно!

Вратата се отвори тихо и бавно. Сега ще видим какво е това… Борис обърна лице нататък. Какво е това ново чудо?

До вратата стоеше млада девойка в железнишка носия. Тя го гледаше внимателно, съсредоточено, сетне лека усмивка, сякаш блед, далечен слънчев лъч, трепна и се спря на устата й. Беше висока и изглеждаше доста едра, но това беше поради носията й; по шията й, която излизаше тънка и дълга от широката разтворена яка на горната й риза, по ръцете й — тесни, дълги и бледи, — по лицето й се виждаше колко е млада и стройна. Лицето й беше от кръв и мляко, почти кръгло, с малка упорита брадичка, косите й, почти черни ц гладки, бяха разделени на съвсем прав пътец на доста широкото й чело и се спущаха отзад на една плитка. Цялата й младост и хубост блестеше, сияеше в очите й — тъмни, много големи, като на някоя старовремска икона. Борис я гледаше учуден и такъв, малко чуден въпрос дойде на устата му, като да беше тя някое мъничко момиченце:

— Как се казваш?

Тя му отговори просто и спокойно:

— Ружа.

Да — тя като че ли не можеше да се нарича иначе. А какъв слаб и далечен беше неговият глас!

Носията на девойката беше от бяло домашно платно — горна риза до глезените й, с дълги широки ръкави, широки, едва разтворени пазви и нагоре висока, цяла разтворена яка. Върху ризата си бе облякла тънък бял клашник от домашен шаяк и беше препасана с черен пояс. В блясъка на едно разкривено слънчево петно, което падаше върху нея през прозореца, ярко пламтяха сложни червени везби по пазвите, по яката и ръкавите, по долните краища на ризата, а клашникът беше обточен с тънък черен гайтан. Девойката се обърна — плитката й беше дълга едва ли не до колената й. Обърна се и излезе, тихо затвори вратата след себе си. Не след дълго вратата пак се отвори и в стаята влезе една дребна прегърбена бабичка. Тя беше облечена в също такава железнишка носия, но вече похабена, с дебел дълъг клашник и със зацапано, лъснато кожухче без ръкави, а главата й беше покрита с голяма тъмночервена кърпа. След нея влезе и Ружа. Старата жена пристъпи към него, очите й — също тъмни, но сякаш замотани в цяло валмо бръчки, — гледаха издълбоко, втренчено.