Димитър Талев - Илинден

— Е, момче… Разбуди ли се най-после? — Тя седна на столчето до леглото му. — Като беше я подкарал… — Гласът й беше тъничък, но изеднаж ставаше дрезгав. Тя цяла се обърна към Ружа, която стоеше до вратата: — Я, Руже! Дигни покривката да видя сега.

Девойката се приближи бързо и посегна да дигне покривката откъм нозете му. Той трепна и се опита да скочи — стеснително му беше от момичето, но беше без сили и една остра, непоносима болка мина на безкрайна спирала през цялата му лява нога и още по-нагоре. Бабичката му се скара:

— Какво… Тя, Ружа, ми е помощница. Ти стой мирно! — Девойката бе дигнала донякъде покривката МУ и бабичката каза: — Ха сега, развържи да видя.

Борис усещаше движенията на девойката, но не виждаше през надигнатата вълнена покривка какво ставаше там, с ногата му. После отново същата болка го прониза и не спря да се върти, да се върти, да се върти през цялата му нога, стигна до самото му сърце и той припадна.

Когато се съвзе отново, бабата седеше пак там, на столчето, а Ружа стоеше до нея и държеше в ръцете си, зацапани обилно с кръв и гной, кърпи и превръзки. Като забеляза, че той я гледа, момичето се опита да скрие зацапаните кърпи, но после се обърна и излезе от стаята. Бабичката го гледаше мълчаливо с втренчения си старчески поглед и като да търсеше нещо в неговия поглед. Той негли се поуплаши от тая стара баба, от погледа й, опита се да й викне, а гласът му замря на устните, едва се чу:

— Но къде съм аз?

— Къде… В Дебрища си, къде… Ама откъде ще знайш. Донесли те ни жив, ни умрел. Откъде ще знайш ти.

— Кой ме е донесъл тук?

— Кой… Ваши люде. Комити. Ама сега сички сте комити. И моят внук. Йоле Ядрев… не го ли знайш…

Тя като че ли го залъгваше и през цялото време разглеждаше лицето му, търсеше нещо в погледа му. После въздъхна тихо, продължително и стана. Обърна се към вратата, но сякаш отеднаж се сети за нещо и пак се извърна насам:

— Ти не бой се. Баба ти Пауна ще те излекува. Баба ти Пауна от гроба е връщала люде.

Тя бавно излезе.

Сега Борис Глаушев си спомни: още в колибата оная нощ болките в ранената му нога бяха станали непоносими. Когато тръгнаха в тъмното — едва само небето бе започнало да светлее, — той като че ли не знаеше къде са и накъде зървят: по едно време забеляза, че двама от четниците го носеха седнал на пушката и бе обхванал шиите им с двете си ръце, после се мярна някакво село пред очите му — спомняше си, беше вече доста светло. Това беше всичко. А как бе попаднал тук, в Дебрища?

Влезе пак Ружа с една малка бяла чаша в ръка, наведе се над него, мушна свободната си ръка под главата му и полека я приподигна. Поднесе чашата към устата му.

— Какво е това?

— Млеко — рече девойката тихо.

Минаха двадесетина дни. Борис Глаушев сега знаеше всичко.

През оная сутрин другарите му от четата го пренесли в селото в безсъзнание поради силен кръвоизлив и силни болки; през цялата нощ в колибата текла кръв от непревързаната рана, а нямало как да се превърже в тъмното. Доколкото разбрал Гьоре Павлев, стегнал му раната в селото, колкото да спре кръвта. И мислил да го върне в Преспа, но нямало как — бил като мъртъв и никой селянин не се решавал да го пренесе в града. А било опасно вече за живота му да се чака и протака. Тогава Гьоре Павлев казал:

— Да вървим към Железник. И без това требва да се махнем за некое време от полето, докато се пръждосат потерите, пък и Началството от града такава команда дава. В Дебрища — казал той, — знам аз, има една баба Пауна и само тя ще оправи раната. Разбира тя от рани повеке от градските хекими.

Борис отварял очи за няколко минути и пак ги затварял, унесен в лоша треска. Насила му сипали в устата няколко лъжици мляко тоя ден. Времето било все облачно, дъждовно, ала Гьоре Павлев едвам дочакал да се стъмни и тръгнал с четата си. Тръгнали с четата и петима селяни, здрави мъже, дигнали ранения с носилка. Не било далеко до Дебрища, но пътували цяла нощ — несгодно било с ранения. И успели още преди да се раздени двама от селяните да го предадат в къщата на Кузман Велянов, в новата му къща, дето живеял сега Велянов със своята челяд. Труден бил пътят за Дебрища в тъмната дъждовна нощ, но и било по-безопасно в дъжда и тъмнината с такъв товар. Още същата нощ Гьоре Павлев хванал по Железник с четата си; а петимата селяни се върнали в селото си.

Сутринта повикаха баба Пауна да види ранения, не й хареса раната му, започнала бе да се подлютва. Опипа я тя с твърдите си пръсти — и костта беше засегната току под коляното. Добре, че куршумът беше излязъл. Изчисти я с преварена вода чак навътре, с фитили. Макар да беше в безсъзнание, раненият се потеше обилно и стенеше, проплакваше като дете. Баба Пауна му даваше почивки, за да понесе тая мъка. Намаза му раната със свои някакви мехлеми, превърза я, но каза: