Димитър Талев - Илинден

Не продължи много тая дружба. Бързо минаха десет дни, сетне още няколко, макар да бяха за Борис тежки, изнурителни, а беше той и в постоянна опасност. Наближаваше време да се прибере в града, но не с това прекъсна дружбата му с Гьоре Павлев. Вече доста време малката чета играеше на гоненица с аскера и башибозука из Преспанското поле и най-сетне срещата стана.

Беше навъсен, дъждовен ден в ранната пролет, валяло бе до късно следобед и всичко бе прокиснало във вода, дори и небето висеше отгоре като сив клашник, напоен с вода. Настигната от дъжда още рано предната нощ, четата на Гьоре Павлев прекара останалата част от нощта и целия ден в една изоставена колиба сред полето; колибата беше в малка долчинка и не биеше в очи, а през цялото време валеше дъжд — кой ще тръгне сега да гази по разкаляните пътища, да прескача мътни локви и пороища. През целия този ден едвам се мярнаха неколцина люде из полето наоколо, а от турЦите нямаше и никаква следа. Гьоре Павлев обичаше, а това влизаше и в неговата тактика, да се откъсва понякога съвсем, никой да не знае къде е четата му. Мина нощта, мина и почти целият ден, но още през нощта Покривът на колибата започна да пропуща вода и четниците бяха се измокрили; свърши се и храната им, доколкото носеха по няколко залъка в торбите си. Лицето на Борис бе позеленяло от студена влага и от глад зъбите му тракаха, не можеше да ги задържи, та четниците, селски люде, по-свикнали на такива несгоди му се смееха. Смееше се и той с тях и се опитваше да задържи с две ръце челюстите си. Един от четниците му подаде въженце:

— Вземи, даскале… За ченето. Че както си се разтропал, ще разбудиш комшиите.

Не дочака Гьоре Павлев да се стъмни. По-късно той казваше:

— Заслепи ме дяволът тогава съвсем. Четниците от колибата наблюдаваха подред какво става вън; цялата колиба беше само зирки и прозирки. Сега Павлев излезе вън — жива душа не се виждаше наоколо. Наближаваше да се стъмни, небето се тъмнееше ниско, с ръка да го стигнеш, лъщеше застояла вода тук-там по ниските места и в тоя гаснещ блясък бързо чезнеше мрачният пролетен ден. Войводата реши: докато стигнат до най-близкото село — ще се стъмни съвсем; по тъмно ще огледат и ще влязат в селото. Само ще трябва да прекосят шосето между Преспа и Битоля, но кой ще ти тръгне сега път да пътува! Най-малко агаларите. Кой знай в кое село се припичат сега край огнищата и трескат баници и пържени яйца…

И четниците му тъкмо това чакаха — да тръгнат. Поведе малката си дружина Гьоре Павлев. Веднага след него вървеше винаги Борис. Така бе пожелал войводата.

— Като си ми кятипин 84 84 Кятипин — писар, секретар. , до мене да си винаги!

А то беше, за да позапазва Бориса и защото нямаше вяра в комитските му качества.

Четниците вървяха, както винаги, един след друг и все по ниски места, газеха вода по долищата — да не стърчат в полето, докато беше още светло. Войводата се бе насочил по един дол, между два разядени бряга — оттук искаше да изведе четата си на шосето и да го премине с един скок. Ала тъкмо там четата налетя на едно отделение от тридесет аскери.

Тъкмо надникна Гьоре Павлев от дола да погледне дали минава някой по пътя, и видя на петнадесет стъпки от него двама аскери — спрели се бяха и единият палеше цигара от цигарата на другия; нататък по шосето се влачеха в дълга върволица другарите му. Павлев веднага се дръпна, но единият аскерин бе видял въоръжения човек, който надничаше от дола. По шосето се чу врява и шум от много стъпки. Долът беше дълъг и тесен; от шосето срещу устието му аскерът би избил четниците с няколко залпа.

— Бегайте скоро назад! — викна със сподавен глас Гьоре Павлев, а самият той се хвърли в канавката край самото шосе и веднага откри огън срещу турците, които се бяха насъбрали и някои вече тръгваха накъм дола, надигнали пушките си за стрелба.

Войводата бързо изстреля цяла пачка с манлихерата си. Един от турците падна веднага, друг, превит на две, спусна се да бяга назад, забъркаха се и другите, които бяха събрани на шосето, а останалите, пръснати надолу по пътя, взеха да се поспират уплашени. Гьоре Павлев сложи нова пачка в пушката си. Гръмна още два пъти. Турците насреща също наскачаха по канавките и очистиха пътя на доста голямо разстояние. Тогава войводата скочи наназад в дола, обърна се да бяга и той нататък. Но тук за малко не се блъсна в Бориса, който се бе спрял на няколко стъпки и чакаше.

— Ти що… — бутна го да върви Гьоре Павлев грубо. — Не виждаш ли що става! Тичай назад!