Димитър Талев - Илинден

Майката беше в готварницата, да им приготви утРинна закуска. Лазар подзе предпазливо:

— Борисе, никога не съм ти се бъркал, даже и когато беше още малък, ти се ще свършиш сека работа, Както требва; с такъв ум те просветил бог. Но аз виждам и следя сега, синко, тежък товар си дигнал на рамената си. Не е толкова тежината му, ти сичко ще понесеш, но… През тая нощ, когато се биха в Криводол, ти излезе от дома да събираш люде по града, за да спасяваш комитите. Не дойде никой с тебе, разбира се. И в града се говореше после за тебе, чудеха ти се людете Виждаш ли какъв човек си ти? Тебе те води сърцето! А работата на комитета е често работа груба, за по-твърди люде.

— Всички ще станем по-груби и по-твърди. Ти не ме съветваш да напусна борбата, нали, татко? Би било срамно…

— Не, не те съветвам, разбира се. Но ти намери си по-сгодна работа за тебе. Не знам какво решавате, но ти снощи не спа, а другите сигурно са спали цела нощ.

— Нема друг път и друга работа за мене, татко. Щом обичам и жаля тоя наш народ… тая земя… Не ще да е голема тая обич, ако обичам и жаля повече себе си. Нека ми е по-тежко — и сладостите за мене ще бъдат по-големи. Когато идват, когато ще дойдат. Ами, татко, твоя кръв се е прелела в моите жили.

— Човек не мисли за себе си така, както мисли за децата си. И човек става по-мъдър, като позастарей..

— По-мъдър, но и по-слаб. Ти се боиш за мене, а не си се боял за себе си. На гърдите ти има белег от смъртоносна рана.

— Боя се за тебе. Но нема да те спра. Сърцето ми не дава да те спирам, колкото и да е голем страхът ми за тебе. Аз само… бих искал по-малко да страдаш…

Борис прегърна баща си мълчаливо, силно. Развълнуван от тая прегръдка, Лазар Глаушев каза:

— Майка ти… За нея мисли повеке.

— Мама… Нема по-мила мама на тоя свет. И ето какво е нашето сърце: за нея аз като че ли никак не мисля. За тебе повече мисля — какво ще кажеш, дали ще одобриш тая или оная моя постъпка. А мама… т всичко може да понесе: така си мислим ние всички за нашите тъжни майки.

Сега се нажали сърцето му още повече. И не се успокои. Това беше тъга не за него самия или за двамата стари люде, а то беше тъй за всички люде, и за добрите, и за лошите, както си мислеше той — за лошите, че бяха лоши, за добрите, че бяха по-нещастни. Борис скърбеше и за предателя, който, виждаше се, трябваше да загуби живота си. Борис ще му помогне да се спаси, ако може да се спаси. Всеки човек трябва да живее и да бъде щастлив. Той иска да му помогне и ще върви докрай. Не се взема човешки живот, щом не можеш да го дадеш и ако не сложиш срещу него стократно по-голяма цена. Но има ли такава цена, която да е равна на човешкия живот и по-голяма от него? Народът… Свободата… Честта, която пази душевната чистота на човека. Любовта, която може да пожертвува всичко… А каква цена може да има животът на един предател? Но помисли ти, преди да определиш тая цена, помисли, че и той е човек, помисли дали не можеш да го спасиш, преди да го погубиш.

Докато се измъчваше Борис Глаушев през цялата нощ и още повече сега в своите размишления за скръбната участ на един паднал човек, някаква друга, отделна негова мисъл, по-ясна, по-проста, го водеше през тия тежки часове, насочваше го дори и с една трезва пресметливост какво да върши, къде да стъпва. Той слезе при старите още при първия признак, че са будни; разпита баща си за най-важното и всичко запомни; той гледаше трезво на прегрешенията на предателя и ги съдеше строго; докато приказваше с баща си, следеше зорко и времето, за да не пропусне нито една минута и да излезе точно навреме, както бе решил. Той сам се улавяше в тая пресметливост и чувствуваше тая своя друга мисъл като нещо отделно вътре в себе си, отделно, дори чуждо, враждебно. Но и се подчиняваше. Тя го водеше и му се налагаше. Като носеше цялото бреме на сърцето си, той се готвеше и да действува.

Щом се раздени, Борис излезе от къщи. Той знаеше точно още колко време му остава до започване на занятията в училището. Утрото беше студено, над града се бе спуснала бяла прозрачна мъгла, но високо горе, в един широк кръг, небето светеше бледосиньо — ще бъде ясен, слънчев и тоя ден. Въпреки ранния час по улиците тропотеха с кундурите си много люде — повечето мъже, бързаха към чаршията. Какви работливи мрави — тръгват, щом се раздени, и не спират до тъмно! Ала напразно се заглеждаше Борис във всичко, що разкриваше пред очите му изгрялото утро, и той жадно се улавяше За всяка такава своя мисъл, отскочила като светла искРа в съзнанието му: тежеше огромен товар на сърцето МУ и собствената му воля, макар и прикрита, го тласкаше към неизбежна развръзка.