Димитър Талев - Илинден

Идеха люде от всички страни, пъплеха насам и от долината под нозете на Дона. Те бяха повечето жени, в носии с яркочервени, бели и черни шарки, виждаха се и деца, виждаха се и неколцина мъже с тъмни горни дрехи, с червени пояси и бели ризи. Движеха се бавно насам, стъпка по стъпка, и от всички страни, като че ли сама планината оживя и се раздвижи. Далеко там отсреща се проточи ясен вик:

— Е-хеей! Стойно мории, Стойнооо! Хайде, хайде, тръгнахме ние веке, тръгнахме, Стойнооо!

И кой знай откъде се чу отговор, едвамедвам, но ясен в чистия утринен въздух:

— Идаа, идааа!

Клепалото започна пак да бие. Людете по всички пътеки из планината, край гората, по тесните и криви улички из селото и там, в дълбоката долина, като че ли отеднаж ускориха стъпки под неговите меки ясни звуци. Кой би помислил, че има толкова люде в планината, толкова пътеки, толкова живот?

— Е-хееей! — се чу отново вик. — Ида, идааа! — отвърна друг далечен глас. Първите от жените, които преминаха долината и се изкачиха по стръмнината към площадката, вече свиха зад близката скала долу, а оттам до площадката и до църквата беше съвсем близу.

— Те идат в църквата, днес е празник… Но те идат и за мене — трептеше радостно сърцето на Дона.

Вече всички се приближаваха насам, но и някои закъснели още се мяркаха далеко насреща. Ще дойдат и те — клепалото ги вика, ще стигнат и те навреме.

Младата учителка едвам откъсна поглед от оживелия пред нея простор, обърна се и също се запъти към църквата. Клепалото наново замлъкна и тя чуваше стъпките си по каменната площадка.

Сводестата врата на църквата беше широко разтворена. Дона се опря сред малкото тремче — вратата зееше тъмна и оттам лъхаше влажен хлад. Дълбоко в тъмнината блещукаха няколко искри и се чуваше там треперлив напевен глас:

— Во имя отца и сина и святаго духа… — И още един път: — Во имя отца и…

Учителката чу зад себе си равномерни стъпки — ясно отекваха те по камъка на площадката и между каменните стени на околните сгради: църквата, училището, а там, малко по-нататък, и къщата на Даме Скорнев. Младата девойка побърза да влезе в църквата, преди да я настигнат приближаващите се люде. Тя не знаеше какво ще й кажат и какво да им отговори. Не ги познаваше, не познаваше обичаите им и се боеше малко от чужди люде.

В ниската каменна църквица беше студено и тъмно. Няколко свещи мъждукаха пред дървения иконостас и там, в бледата светлина, се виждаха иконите като привидения, с изпити жълти лица и огромни очи. Встрани, на аналоя, пред запалена свещ пееше с несигурен глас стрико Даме. С бавни, отмерени стъпки се приближаваха жени към свещниците пред иконостаса, палеха свещи и се кръстеха, после се отдръпваха назад в мрака. Дона чувствуваше как се пълнеше с люде малката Църквица и как се бе загнездил студ в сърцето й, който идеше от мрака наоколо, от мрачните образи на иконите, от дебелите каменни стени. Тя не обичаше да ходи по църкви, не Умееше да се моли и тъкмо затова изпитваше някакъв смътен страх от бога, от иконите, от свещениците в одежди и тоя страх сега тежеше като ледена грудка на сърцето й. Но службата не продължи много. Даме Скорнев знаеше само две-три молитви тропари и щом ги изрече, не знаеше какво друго да прави. Той се прекръсти мълчаливо още няколко пъти и взе да прибира сложените на аналоя дебели църковни книги.

Като излезе вън, учителката примижа с лека болка в очите от блясъка на слънчевия ден и отеднаж се видя обградена от гъста редица жени с дълги бели ризи, препасани с черни пояси и с ярко нашарени престилки. По широките и дълги ръкави, по пазвите на ризите пламтяха алени везби. Бели, червени и черни забрадки бяха изтеглени ниско над очите им, които се взираха внимателно, и само устните им едва-едва се усмихваха:

— Ти ли си учителката? … Добре дошла, добре дошла…

Някои носеха малки деца на ръце, наоблечени, загърнати с груби вълнени пелени и завивки, а други деца стояха в нозете на майките си и гледаха учителката с големи, широко отворени очи, с пръстче в устата. Дона погали едно от тях по дългата остра коса, щръкнала над ушите му чак.

— Ще дойдеш ли да те уча?

— Ще дойде, ще дойде — отговори майка му вместо него.

Една много стара, цяла набръчкана бабичка попита:

— Имаш ли си майка, учителке?

— Имам…

— Какво младо, пък тръгнало само по света! — продължи бабичката, преди да дочака отговор. — Не се ли уплаши, щерко? Ама ако, ако… за добро си тръгнала, света Богородица ще те пази…